СРЕЩИ В ТРИТЕ ВРЕМЕНА

 

Точно днес забележителният руски писател Генадий ПРАШКЕВИЧ закръгля своите тъй достолепни 80 години. Честито и наздраве и от българските ви почитатели, скъпи Генадий Мартович! Неколцина от тях се погрижиха специално, за да представят вас – белетриста, поета, преводача с международна известност – в координатната система на миналото, настоящето и бъдещето.

„Виновник“ за първата ни среща е Сергей Соловьов (писател, който живее в Тулуза, Франция) – автор на краткия белетристичен опус

 

Сън за Прашкевич

– Тъй като всичко това се случва във времето преди писмеността – казва неандерталецът, – нашите разговори без съмнение са загубени за потомците.

Той поразително прилича на един мой познат математик. Същата скосена челюст, рядка брадичка, растяща на храстчета, чело с мощни челни дъги над веждите, чорлава коса. Торсът му е обвит с кожи. От едната страна – чепата сопа, от другата – черупки от раковини с бои.

Седим в пещера, на стената до него има нарисувани с червена охра силуети на животни в геометрично шарен стил. Върху всички нас и върху рисунките падат червеникавите отблясъци на огъня, горящ в средата на пещерата.

Третият в пещерата прилича на Генадий Прашкевич. Той също е увит в кожи. И аз също съм се увил.

Но ние говорим за бъдещето.

– След като така и така сме се озовали тук – казва Прашкевич, – в някакъв смисъл времето не съществува. Миналото, настоящето и бъдещето могат да си сменят местата и значи за бъдещето нищо окончателно не е изгубено. А това, което е направено в бъдещето, влияе на миналото, нали така?

– Как да се запази, ето това е въпросът – клати главата математикът.

– Мисля, че твърде много зависи от качеството на направеното. Ако е направено добре, едното време започва само̀ да се стреми към другото и тогава протича резонанс, пренос, наричайте го както искате – казва Прашкевич.

– Какво да се запазва също има значение – внасям и аз своята реплика.

 – Това вече се е запазило – математикът посочва рисунките. – Е, ако не това, то нещо аналогично.

– И това, вероятно, също – неандерталецът поставя сопата върху коленете си, взема парче кремък и започва да изрязва нещо на повърхността ѝ. – Ако някой я намери след мен, ще реши, че са магически знаци.         

– Мисля си, че в миналото, където сме сега, трябва да се съчиняват приказки. А в бъдещето – да пишем истории за миналото и фантастика за по-отдалеченото бъдеще. И винаги стихове…

– Ако се напише хубаво за някоя епоха, това няма ли да ѝ повлияе не по-малко силно, отколкото едно добро пророчество – на бъдещето? – питам аз. – Готов съм да повярвам.

А сам мъчително мисля какво самият аз да направя, та направеното да се съхрани?

И се събуждам…

Преведе от руски език: Валери Голев

И з т о ч н и к: списание „Техника – молодежи“, брой 7 от 2021 г.

о о о

Продължаваме да представяме юбиляря Генадий Прашкевич – този път го правим чрез едно особено ИНТЕРЕСНО РАНДЕВУ с подбрана млада публика.

След като се запозна с това рандеву, на 6 декември м.г. писателят и преводачът Димитър Хаджитодоров ми изпрати следното послание:

 

Приятелю Сашо,

тази сутрин, по-внимателно, гледах и слушах цялата среща на Генадий Мартович в Старата мелница. Благодарността ми за това, че ми осигури такава възможност, е неизказано голяма!

От всичко, което съм чел от него и което чух в коментарите му, още по-силно се убеждавам, че той е живата нишка от времето след войната, украсено с книгите на Иван Ефремов, братя Стругацки, Иля Варшавски и други автори до днес, и, дай Боже, да предаде щафетата на някое от тези деца, които бeсeдваха с него. Слава Богу, все още има жив класик на добрата фантастика в наше време!

Когато общуваш с него в интернет, предай му поздравите на още един поклонник на творчеството му от далечна за Новосибирск България!

Твой Митко Хаджитодоров

 

о о о

 

А в началото на този месец май се появи една уникална по замисъла си антология, съставена от Владимир Борисов – НАШ ЧОВЕК В АНТРОПОЦЕНА. На нейните корици юбилярят е сниман на фона на прекрасния град Йерусалим. В книгата е включено и пространно интервю с Ген. М., взето от Александър Карапанчев & компания и публикувано най-напред в е-списанието „Сборище на трубадури“.

Ето красноречив, топъл и светъл цитат от тая среща със 75-годишния тогава писател:

 

– Нека сега да сменим за момент посоката на нашето интервю... Драги Генадий Мартович, аз ще ви попитам така: какво е за вас България – става дума за реалната България и за България на творците фантасти?

– Обичах и обичам вашата страна, особено тази на поетите. Владимир Башев, Кръстьо Станишев, Николай Кънчев, Иван Теофилов, Иван Цанев, Стефан Цанев, Любомир Левчев, Петър Караангов, Мила Доротеева, Михаил Берберов – те са много и са прекрасни. Аз самият писах немалко за България („Аромат“, „Завой към рая“, „Черните алпинисти“, „Вземи ме в Калкута“, „Златни нишки в кобалтовото небе“). Много превеждах, събрах и издадох антологията с български стихове „Поезия от меридиана на розите“. В България са публикувани мои книги (впрочем фантастичната ми проза никога не е излизала като отделна книга *). От фантастите добре познавах Агоп Мелконян, Любен Дилов и, разбира се, кръга на младите тогава автори. Обаче събитията през 90-те години нарушиха множество връзки. Едни приятели вече ги няма на белия свят, други пък са далече. България е наистина чудесен период от моя живот, но едва ли ще гостувам у вас поне още веднъж... **

* Лично аз, след уговорка с автора, съм предлагал у нас неговите отлични биографии на световноизвестни фантасти като Хърбърт Уелс, Станислав Лем и братя Стругацки – предлагал съм ги на издателствата „Рива“ и „ИнфоДАР“. Уви, и риванци, и инфодарци ги отхвърлиха без конкретни обяснения, навярно очаквайки самият Чичо Сам да напише за тези великолепни европейци... – Бел. alex.

 

** Цялото интервю можете да си припомните или пък да прочетете за първи път ТУК – https://trubadurs.com/2016/05/16/interview-genadij-prashkevich-20160516/.

Същото важи и за друг разговор с юбиляря – http://sf-sofia.com/forum/index.php?p=45866&rb_v=viewtopic#p45866, който е посветен на един прочут палеонтолог и космист (ето ги пак срещите с миналото, настоящето и бъдещето!). – Бел. alex.

Блока подготви: Александър КАРАПАНЧЕВ

Материалът е публикуван от  alexandrit  най-напред в сайта на Клуба за фантастика и прогностика "Иван Ефремов"

 

ФАНТАСТИКАТА – НАЧИН ДА ГОВОРИШ ЗА ТОВА, КОЕТО ВЛАСТТА НЕ ЖЕЛАЕ ДА РАЗБЕРЕ

(Урсула Ле Гуин – за братя Стругацки, космоса, съветската литература и самотния диктатор)

о Едно интервю на ЛИЗА НОВИКОВА

Обявена бе последната воля на Борис Стругацки, отишъл си от живота на 19 ноември 2012 година. Съгласно желанието на писателя, неговият прах ще бъде развеян над Пулковските височини през пролетта на 2013-а. В памет на Борис Натанович знаменитата американска писателка, автор на култови научнофантастични романи и „нееднозначни утопии“, Урсула Ле Гуин се съгласи да даде интервю за вестник  „И з в е с т и я“.

– Вие написахте предисловие към английски преводи на Стругацки. Познавахте ли ги лично? Техните произведения оказаха ли ви влияние?

– Лично с тях не бях позната, но прочетох някои техни книги, когато за първи път бяха преведени на английски език. Направиха ми огромно впечатление. Бях във възторг от смелото им въображение. Освен това самият превод бе много добър (дело на Елена Бормашенко – „Известия“).

– Чели ли сте други руски фантасти?

– Един или двама автори. Много не ги издават на английски.

– Казват, че след смъртта на такива писатели като Лем, Кларк, Бредбъри, Стругацки научната фантастика силно деградира...

– Моля ви! Винаги има хора, които мислят, че литературата постоянно деградира и се разваля. Романът е „умирал“ вече хиляда пъти. Някои смятат, че промените са смърт. За мен това е живот.

– Научната фантастика на шестдесетте години се опита да отговори на дълбоки философски и политически въпроси. Днес тя все повече се превръща в своего рода атракция, подобно на комиксите за супергерои.

– Когато започнах да се занимавам с писане, голяма част от научната фантастика бе именно такава: не повече от атракция. Мисля, че сега излиза също толкова сериозна, значителна научна фантастика, както и през шестдесетте. Поне така изглежда в Америка.

Може би при вас е по-иначе? В Съветския съюз фантастиката бе начин да се говори за неща, които властта не е желаела да разбере. И то без да бъде наказвана за това говорене. Навярно днес в Русия вие казвате открито за всичко, като не се боите от цензура? И затова на писателите не е нужна научната фантастика? Или може би хората в Русия не искат вече нищо друго, освен безсмислени развлечения? Във всички случаи руските хора са се променили силно.

 – Вашите книги са много популярни в Русия. Идвали ли сте някога в нашата страна?

– През 1976 година с децата прекарахме една седмица в Москва и Петербург. И там доста ни хареса. Още по-рано ние се готвехме да пътуваме от Япония по Транссибирската магистрала до самата Москва. Но в последния момент някакви съветски чиновници ни съобщиха, че няма да може да останем в Москва, а ще трябва веднага от гарата да заминем за летището. Звучеше толкова заплашително, че ние решихме въобще да отложим пътуването. Никога не разбрах защо постъпиха тъй с нас – може би защото някои от моите книги, в това число „Освободеният“, се продаваха у вас в самиздат.

 – А бихте ли искали да измените нещо във вашите книги? Нали вие преработихте статията за Стругацки от 1977 година за изданието от 2012-а?

– Не, да се завърнеш назад и да измениш нещо в написаната книга, е също така невозможно, както да се завърнеш назад и да измениш преживeния живот.

 – Кого от младите научни фантасти бихте препоръчали да бъде прочетен?

– Хайде да не зацикляме в жанра „научна фантастика“, окей? Много от това, което пишат съвременните автори, се явява научна фантастика. Даже ако при продажбите тези книги се появяват с друг жанров етикет.

Например „Съюзът на еврейските полицаи“ на Майкъл Чeбън – алтернативна история, в която държавата Израел е разположена не в Палестина, а на Аляска. Или новият роман на Барбара Кингсолвер „Чувството за полет“ – история за близкото бъдеще, където изменилият се миграционен маршрут на пеперудите „монарх“ става тревожен признак за глобални промени в климата.

 – Действието на един от вашите последни разкази протича на далечна планета, където всеки момент трябва да избухне въстание на робите, обаче повествованието е съсредоточено върху живота на старица и нейната котка. Моля простете ми, че не съм чела този разказ, но много ми хареса фабулата, преразказана в една вестникарска рецензия. Какво трябва да се направи – да въстанем ли, или спокойно да седим със своята котка?

– Този рецензент не е бил особено внимателен. Всъщност революцията е избухнала и е била успешна, но това се е случило преди доста години. Старицата със своите куче и котка се отправя на пътешествие, за да живее уединено далеч от суетата. Там тя се запознава с човек, който е бил вожд на революцията, ала предал делото на свободата и се опитал сам да стане диктатор. Отправили го в изгнание точно в това уединено място, където сега двамата стареят. И макар че тя винаги е ненавиждала този човек заради неговото предателство, те стават приятели… Понякога никак не е лесно да вземеш решение, нали?

 – Не мога да се сдържа да не запитам писателя фантаст: вие вярвате ли в извънземни?

– Много не ми харесва тази дума – „да вярвам“. Да кажем така. Аз не вярвам, че сред милиардите планети по цялата Вселена само на една от тях е възможно да се развие живот. Или в това, че, веднъж възникнал, животът само еднократно, на едно-единствено място, се е развил до разумни същества. Главният проблем е комуникацията. Как да се намерим един друг. Космосът се оказа доста по-голям, отколкото бихме искали.

 ●  Преведе от руски: Димитър ХАДЖИТОДОРОВ

Материалът е публикуван най-напред в сайта на Клуба за фантастика и прогностика "Иван Ефремов".

http://sf-sofia.com/forum/index.php?p=47863&rb_v=viewtopic#p47863

 

НОВОГОДИШНИ НАГРАДИ

 На 26 декември 2020 г., за шести пореден път, списанието на българския фендъм „Тера фантастика“ връчи своите награди „Т е р а“ „за още по-дръзко въображение и още по-голяма популярност“.

Журито в състав Юрий Илков (председател), Дилян Благов и Александър Карапанчев отличи с призове пазарджишкия клуб „Аркадий и Борис Стругацки“ и алманаха „ФантAstika“, издаван от Дружеството на българските фантасти Тера Фантазия и фондация Човешката библиотека.

По предложение на писателя Александър Карапанчев с уникална грамота бе удостоен Патриархът на българската словесност Иван Вазов, като признат основоположник на българската фантастика с поемата „В царството на самодивите“ (1884 г.), разказа „Последният ден на ХХ век“   (1899 г.) и стихотворения с фантастична тематика.

Картините на връчените грамоти са дело на художника Калин Николов.

За много години на журито, автора на дизайна и наградените!

Честита, мирна и здрава 2021 година!

 

ДЪЛГОЛЕТИЕТО НА СТАНИСЛАВ ЛЕМ

По случай неговия 98-и рожден ден

КОСМИЧЕСКАТА ФУТУРОЛОГИЯ НА СТАНИСЛАВ ЛЕМ

Автор: Димитър ХАДЖИТОДОРОВ

В началото на ХХІ век многообразният талант на Генадий Прашкевич поднесе превъзходни книги на своите почитатели. Ако приемем за отправна точка сборника с биографични очерци за руски писатели фантасти „Червеният сфинкс“ (2007 г.), можем да проследим по-нататък поредицата му от творчески портрети на Хърбърт Уелс, братя Стругацки, Жул Верн, Рей Бредбъри, Станислав Лем и Толкин. Самостоятелно или в съавторство, Генадий Прашкевич представя на поколенията равносметка за изминалото столетие, изследвайки съдбите на неповторими творци, създали незабравими сюжети. Книгата за Станислав Лем излиза в известната поредица „Животът на забележителни хора“ – ЖЗЛ, според съкратеното название на руски език. Съавтор на Прашкевич е ерудираният литературовед и преводач на Лем Владимир Борисов, съставител на двутомната енциклопедия „Световете на братя Стругацки“ и автор на оригиналния справочник „Хитовете на ХХ век (списък на 1008 фантастични произведения)“.

Писателите грижливо разкриват биографията на поляка, без да предозират подробности. Коментирайки художествените му и публицистични книги, те анализират историческата епоха и развитието на възгледите у своя герой. Източници на информация са автобиографичният роман „Високият замък“, спомените на сина му Томаш, писмата до приятеля му Славомир Мрожек, кореспонденцията с преводачи и литературни агенти, откъси от негови есета и статии, разказите на приятели и издатели.

Станислав Лем е роден на 12 септември 1921 година в Лвов, по онова време полски град недалеч от границата с Украйна. Баща му Самуел Лем е уважаван лекар и вероятно мечтае синът му да наследи неговата професия.

Малкият Сташек се научава да чете на четири години, увлича се от сглобяване на технически апарати и постепенно навлиза в света на необятната художествена литература. Любими герои му стават Ловецът на елени, Маугли и капитан Немо. Започнал невинно с „Тримата мускетари“ на Александър Дюма, той е покорен от романите на Жул Верн „От Земята до Луната“ и „Около Луната“. Освен тях чете Карл Май, Джек Лондон, Киплинг, Конан Дойл и Хърбърт Уелс. Малко по-късно открива и сънародника си Хенрик Сенкевич.

Завършва средното си образование през пролетта на 1939 г. и след успешни изпити, макар и немного с желание, се записва студент по медицина.

На 1 септември хитлеристите атакуват Полската република и избухва Втората световна война. Три седмици по-късно в Лвов влизат руски войски. Учебните занятия са прекратени окончателно две години по-късно, когато фашистите нахлуват в Съветския съюз. Станислав намира работа като механик и оксиженист. Без да участва пряко в съпротивата, той понякога подпомага нейни представители.

Изглежда невероятно, но именно през тези месеци Лем написва своята първа фантастична повест – „Човекът от Марс“. Ранната му творба е посветена на контакта между същества от две различни планети.

Фронтът се завръща край Лвов през 1944 г., а през пролетта на 1946-а става ясно, че градът е придаден окончателно към съветската територия. Както множество свои съграждани, семейство Лем се преселва в Полша, губейки цялото си имущество и огромната разноезична библиотека.

Станислав продължава своето образование в медицинския факултет на Ягелонския университет в Краков. Той прекъсва учението си през 1948 г., без да се дипломира официално поради опасността да бъде мобилизиран и изпратен пожизнено някъде като военен лекар. По настояване на преподавателя му Мечислав Хойновски, Лем е приет за младши асистент в новосъздадената Науковедска лектория и две години печата рецензии в списание „Животът на науката“.

Бъдещият писател и професор Хойновски са освободени от работа след публикация на Лем, посветена на генетиката. За да заработи малко пари, Станислав сътрудничи на пресата със статии, есета, разкази, стихове и предлага за печат научнофантастичната повест „Човекът от Марс“. Под влияние на довоенните си впечатления от Лвов написва романа „Болница Трансфигурация“, действието в който се развива в психиатрическа лечебница. По-късно романът прераства в трилогията „Неизгубеното време“, издадена изцяло през 1955 година.

През 1950 г. в Закопане Станислав Лем общува с варшавския издател Йежи Пански. Ентусиазиран от ерудицията му, Пански предлага на Лем да напише фантастична книга за младежката публика. Няколко месеца по-късно се появява първият Лемов роман – „Астронавти“. Създаден в период на възстановяване след войната, той звучи оптимистично с увереността за бъдещите постижения на човечеството в началото на ХХІ век. По-голяма част от действието се развива на планетата Венера, но детайлите, макар и пестеливо, изобразяват прогреса на земните хора. Подобно на руския фантаст Александър Казанцев, автор на романа „Горящият остров“ (1941 г.), Лем изгражда своята история върху събития след падането на Тунгуския метеорит в началото на века.

В книгата са разработени темите за сложността на контакта между различни по вид разумни същества и за навлизането на човечеството в Космоса. Финалните разсъждения на автора са близки до тези на френския писател Сент-Екзюпери в „Земя на хората“ (1939 г.): „Онова, което ме гнети, не са нито тия хлътнали гърди, нито тия буци по тялото, нито тая грозота. То е във всеки от тия хора частицата от един убит Моцарт“.

През 1955 г. Станислав Лем публикува втория си научнофантастичен роман – „Облакът на Магелан“. Новата книга отвежда читателите в далечния ХХХІІ век, когато промените на Земята са невероятни. Сюжетът се разгръща отново в далечния Космос и историята би могла да бъде възприета като продължение на „Мъглявината Андромеда“ от Иван Ефремов. В книгата, донякъде завоалирани, са отразени знанията на писателя по кибернетика – тема, забранена в социалистическия лагер през първите десетилетия след войната. Същевременно Лем замисля едно от пътешествията на Ийон Тихи, поставяйки началото на поредицата „Звездни дневници“. Издава и научнопопулярни есета, които предшестват по-късното му увлечение от футурологията.

През есента на 1956 г. избухва въстанието в Унгария. Издигнато е искането страната да напусне военно-политическия Варшавски договор. Бунтът е потушен скоро, но събитието кара Лем да преосмисли оптимизма на първите си книги. По следите на горещите събития той пише философската поредица „Диалози“, в която от позицията на кибернетиката разглежа не само технически, а и управленски обществени проблеми.

Израз на интереса на писателя към информатиката е издаденият през 1958 г. роман „Едем“, където на преден план излизат признаците на авторитарното общество и скритите форми на управление. При контакта с друга цивилизация земните хора се въздържат да се намесят в съдбата на братята по разум, за да не предизвикат вълна от кървав терор. Тази идея разработват по-късно и братя Стругацки в романа си „Трудно е да бъдеш бог“.

През 1959 г., освен „Едем“ и считаният за недостатъчно успешен роман „Разследване“, е публикуван и сборникът с разкази „Нашествие от Алдебаран“, където се появява звездният навигатор Пиркс. Този нов герой притежава висока човечност – качество, което го измъква от сложни ситуации.

Натрупаните теоретични знания през десетилетието дават тласък за написването на ключови творби като „Завръщане от звездите“, „Ръкопис, намерен във ваната“, сборника „Приказки на роботите“ и най-голямото постижение, романа „Соларис“, завоювал трайно признанието на читателите.

Космонавтът Брег пристига на Земята след сто години полет в Космоса и намира тук непонятни порядки. Видимото благоденствие на обществото е придружено от особен манталитет на хората – ситуация, до която се докосва донякъде Хърбърт Уелс в шедьовъра си „Машината на времето“. Възможностите за риск при постигане на научните знания са заменени с потребност от нови и повече развлечения. На фона на политическите обещания на социализма през онези години, „Завръщане от звездите“ е роман-предупреждение. Оптимизмът на „Астронавти“ и „Облакът на Магелан“ крие загадъчна сянка.

„Ръкопис, намерен във ваната“ е определен от Лем като памфлетно и гротесково произведение. Предметът на изследване в него е военната бюрокрация, водеща до „екстремни варианти в процесите на обществена дегенерация“. Замислен като неголям разказ за Ийон Тихи, сюжетът се измества към карикатурата... Кошмарните взаимоотношения между героите, достигащи до абсурд, са съпътствани от неприкрита ирония.

Нов, нестандартен контакт между земния и космическия разум е представен в романа „Соларис“ (1961). Срещите на човека със своето минало целят пречистването на душата му, колкото и мъчителен да е подборът на ценностите. Уморен, кибернетикът Снаут констатира нервно:„Ето, имаме тая връзка! Преувеличени като под микроскоп, ни се показват нашата чудовищна собствена грозота, нашата шутовщина и позор!“. Трагедията, преживяна от изследователите, е високата цена за едно възможно бъдещо общуване при по-възвишени възгледи. Неслучайно Крис Келвин вярва докрай, че „не е минало времето на ужасните чудеса“.

През 1962 г. Лем публикува и сборника статии „Излизане на орбита“ – за изкуството, за научната фантастика, за детективите и абстракционизма, за Ф. М. Достоевски, от чиито романи се възхищава, и проблемите на науката и техниката. Книгата завършва с иронично „Автоинтервю“.

Ново изследване на перспективите пред цивилизацията, от ъгъла на кибернетични и социални познания, предлагат есетата в сборника „Равносметка на технологиите“. Книгата е посветена на руския радиоастроном Йосиф Шкловски, задълбочено проучвал темата за живота в Космоса.

Белетристична проява на богати размисли и изводи е осъществена в издадения през 1964 г. роман „Непобедимият“. Тази космическа епопея разглежда шансовете за контакт между земни хора и самостоятелно усъвършенствал се изкуствен разум. Конфликтът избухва между техниката, притежаваща заповед да защитава човешкия живот, и сухия интелект на неживата материя, отричащ всичко различно. Силата на свръхинтелигентните космически роботи е демонстрирана в грандиозна битка със земната техника. Необходими са задълбочен анализ и съобразителност, за да се измъкнат космонавтите невредими от клопката, в която попадат.

Изкуственият интелект има различни измерения, върху които Лем изгражда цикъла си „Кибериада“. През 1964 г. излиза сборникът „Приказки на роботите“, чиито герои са гениални конструктори, а събитията са разказани с доста ирония и хумор.

През 1966 г. Лем издава автобиографичния роман „Високият замък“, в който си спомня детството в град Лвов.

1968 година е посветена на размисли под общото название „Философия на случая“, където авторът обръща поглед към общата теория на литературата. Едновременно пише романа „Гласът на Бога“, в който група астрономи напразно се опитват да разшифроват тайнствени сигнали, долитащи от далечния Космос. Изводът на героите е, че шифърът за подобна информация „ще бъде достъпен... само за такава цивилизация, която е достигнала достатъчно висока степен на развитие, за да не употреби като зло съобщеното ѝ знание...“.

През 1970 г. писателят публикува два тома изследвания, озаглавени „Фантастика и футурология“. От гледна точка на теорията на литературата той анализира западната фантастика и изказва неутешителна преценка за нейните възможности. Въпреки скептицизма си, през 1973 г. Станислав Лем е приет за член на Асоциацията на писателите на научна фантастика в САЩ (SFWA).

В 1970 г. пише гротескната повест „Конгрес по футурология“ – още един епизод от звездните пътешествия на Ийон Тихи. В тази творба писателят се спира на нови тенденции, които биха имали неприятни последици.

Темата намира продължение в романа му „Сенна хрема“, картинно представящ терористичен акт на летище. Това са деянията на вечно противостоящи си светове, които дават своята реколта.

Заради критичните си бележки към американската фантастика, през 1976 г. Лем е освободен от членство в SFWA. В знак на протест Майкъл Муркок и Урсула Ле Гуин напускат доброволно тази организация.

Международните връзки на писателя с издатели и преводачи подтикват служителите в отдела за култура към ЦК на Полската обединена работническа партия да следят тайно кореспонденцията му. Станислав Лем изпраща протестни писма до най-високата инстанция и призовава цензурата да не се занимава с него.

Осемдесетте години на века започват с масови протести в Полша срещу комунистическото управление. В страната е въведено военно положение. През 1982 г. семейство Лем напуска родината си и намира убежище в Австрия. Въпреки това в Полша е издадена още една история за Ийон Тихи – романа „Оглед на място“ – книга, доста претрупана с факти, независимо от ироничните обяснения в нея.

Ийон Тихи е герой и в романа „Мир на Земята“, излязъл в Швеция през 1985 г. Абсурдът на надпреварата във въоръжаването заплашва човечеството да се завърне далеч назад в своето развитие, където не съществуват нито електроника, нито съвременни технологии. Горчивата сатира на фантаста тук е протестна реакция срещу съвременната международна обстановка.

През следващата година в Западна Германия е отпечатан последният научнофантастичен роман на Лем – „Фиаско“, „изпълнен с горест и разочарование“. Сред героите му фигурира и звездният навигатор Пиркс, но той не е в центъра на събитията. Отново се представя сложният контакт с извънземен разум, обаче песимизмът на писателя сега е къде по-голям. Земните хора попадат в абсолютно непонятна обстановка и употребяват мощно оръжие, вместо да продължат опитите си за диалог. „Страшен и безжалостен край“, както пишат биографите Генадий Прашкевич и Владимир Борисов. Фиаско на надеждите за разум и прогрес.

След тази книга Станислав Лем се отказва от фантастиката. Възгледите му са достигнали такова развитие, че неговият читателски кръг става все по-тесен въпреки славата му на оригинален белетрист.

Семейство Лем се завръща в Краков през 1988 г., но авторът на космически епопеи вече се занимава единствено с публицистика. Поведението му е резултат на разочарованието от несбъднати надежди през десетилетията. Меркантилизирането на културата не допада на задълбочения мислител. Книгите на Станислав Лем продължават да излизат на различни езици, обаче авторът е скептично настроен към съдбата им.

Статиите му върху информационните технологии коментират бързия ръст на населението, съпътстван с измирането на много други биологични видове. В някои обзори е изказана парадоксалната мисъл, че видимият прогрес може да доведе до евентуален регрес. Прехваленият достъп до информация чрез интернет крие премълчавани мрачни страни. Скептично коментирана е и Чернобилската атомна катастрофа, предвестник на необратими последици.

През 1997 г. Лем е удостоен с едно от най-престижните звания в родината му – почетен гражданин на Краков. В университетите в Есен и Варшава изучават отделни аспекти от философските му съчинения.

В книгата „Станислав Лем“ е поместено и интервю на Владимир Борисов*, взето от писателя на 21 септември 1999 година. Въпреки разклатеното здраве полският мъдрец оживено обсъжда различни теми в разговора и демонстрира изключителна осведоменост.

Станислав Лем завършва своя земен път на 27 март 2006 г. На мраморния саркофаг в Салваторското гробище в Краков са издълбани следните слова: „Аз направих всичко, каквото можaх; който съумее, нека го направи още по-добре“.

■ Блока е подготвен под редакцията на Александър КАРАПАНЧЕВ

Материалът е публикуван най-напред в сайта на Клуба за фантастика и прогностика „Иван Ефремов”.

СТО И ПЕТ ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПИСАТЕЛЯ ПЕТЪР БОБЕВ

Август 09, 2019

100 + 5 години от неговото рождение!

Но имаше и една Бяла ластовица

Когато хадзапите били павиани, Гауа – първият сред

духовете – ги проводил за вода. Ала те се заиграли и за-

бравили. Ядосан, той ги превърнал в хора... За наказание...

Петър Бобев, из неиздаден ръкопис

●■●

Димитър Хаджитодоров: ОДА ЗА ПЕТЪР БОБЕВ

Александър Беляев ни покори с „Човекът амфибия“ и „Последният от Атлантида“, когато бяхме в трети или четвърти клас. След тях узнахме за „Корабът с алени платна“, „Бягаща по вълните“ и „Ранчото „Каменният стълб“ на Александър Грин. Освен това четяхме „Капитан Немо“ и „Децата на капитан Грант“ от Жул Верн и „Ловци на растения“ и „Пълзачи по скали“ на Майн Рид.

И неочаквано се появи „Заливът на акулите“ от Петър Бобев – завладяваща книга, посветена на подводния свят.

Писателят направи сензация всред любителите на приключенията и фантастиката след историите си за слончето, търсещо дини в пустинята Калахари, за петела, живеещ с ято кокошки в къщичка на колела, и за съдбата на неизвестния събирач на каучук в Амазонията, описани в сборника „Гърбавата ела“. Във вестник „Септемврийче“ пък публикуваха повестта му „Гонитба из южните морета“, продълженията на която очаквахме с нетърпение. Краткото интервю, съпътстващо текста, съобщаваше, че всяка написана страница изисква напрегнати проучвания.

Петър Бобев стана известен в едно и също време с големите наши автори Николай Хайтов и Йордан Радичков. Хиляди негови почитатели все още си спомнят с благодарност за книгите му. Неадекватното поведение на литературната критика, след скандала с романа „Тютюн“ на Димитър Димов, не успя да каже нищо съществено за този забележителен талант. Но Петър Бобев получи неръкотворния читателски паметник и се оказа сред най-четените български писатели през втората половина на ХХ век. Ореолът на славата му грее и днес – въпреки превратностите на времето.

Предполагах, че Петър Бобев е писател, приведен целодневно над пишещата машина или пътуващ в далечни земи, за да събира материал за увлекателните си романи. С учудване узнах, че работи като банков служител и че чичо Митко – близък на семейството ни библиофил – е негов колега. Спомням си веселата усмивка, с която ме посрещна, когато го запитах за Петър Бобев. Той не разказа много, но същественото бе, че авторът на забележителните истории е акуратен специалист, вниква внимателно в проблемите и е доброжелателен събеседник по книжовните въпроси. Чичо Митко обеща, че ще предаде възхищението ми от творчеството му, а малко по-късно ме дари с „Драконът от Луалаба“. Вече бях прочел „Изгубеният свят“ на Конан Дойл, ала Петър Бобев обогати темата по своя оригинален начин. Обсъдихме книгата със Светослав Николов – приятел и съученик, един от първите лауреати на конкурса „Златното перо“ на списание „Космос“ през 1969 г. Двамата в един глас споделихме възторга си от нея. Познавахме „Мъглявината Андромеда“ на Иван Ефремов, „Трудно е да бъдеш бог“ на братя Стругацки и „Марсиански хроники“ на Рей Бредбъри, обаче Петър Бобев не ни омръзваше. Мястото му оставаше непоклатимо и едва ли някой би го нарекъл епигон в научната фантастика.

Книгите на Петър Бобев не се задържаха по книжарниците. Лекото му перо водеше читателите в свят, изпълнен с борба и доблест, и заставяше поклонниците му да ги поглъщат неусетно. Литературните му колеги го сравняваха с Жул Верн, но той бе отвоювал своя позиция и казваше неща, различни от познатите шаблони. Типичен пример за това е „Теао Немия“ с неповторимата си поетика в трагичната съдба на героя и прецизно представения пейзаж.

Трябваше време, за да осъзная, че Петър Бобев, както и някои други автори – Жул Верн, Карл Май, Емилио Салгари, Александър Беляев, разказва за места и събития, които не е виждал, обаче ги пресъздава вярно и увлича спонтанно читателя.

Още време ми трябваше, за да проумея и подтекста на неговите книги. Той насочваше поглед към недостъпни за съвременниците ни региони – Южна Америка, Централна Африка, Австралия, Океания, Северния ледовит океан, – ала героите му не преживяваха приключения в България след Втората световна война. Радиото, телевизията и периодичният печат денонощно тръбяха за успехите в строителството на ново, по-справедливо общество, обаче персонажите на Петър Бобев бяха сдържани относно политическото ни ежедневие. Те обичаха България по своему (да си спомним сигнала „Мила родино“, с който се приветстват братът и сестрата Крумови в „Опалите на Нефертити“), но споделяха лаконично най-съкровеното за нея. Историческите му книги обхващат период от древността до съпротивата срещу османските поробители. Нищо повече не е добавено към героите и събитията.

Особено показателен е романът „Галатея“. След класическия филм „Троянската война“ (с участието на Стив Рийвс) и след частичното запознаване с „Илиада“ в гимназията Петър Бобев даваше ново тълкуване на древността. Това не бе тезата на социалистическия реализъм, прокарвана в учебниците, а похватът на оригинален мислител.

Книгите на Бобев украсяват щандовете под открито небе на площад „Славейков“.* Дългогодишните му почитатели не се колебаят да заплатят цената за любимия автор, искана от търговеца. Насладата от повествованието и моралната подкрепа на героите дават надежда на читателите.

Някога един френски крал в момент на добро настроение беше заявил, че „Париж заслужава меса“. Ако перифразирам думите му, бих казал, че Петър Бобев е достоен за ода. Сега вярното ми перо няма сили за нещо повече от въздишка по отминалата младост, съгрявана от прекрасните му книги. Мечтите от онези времена са химн, който никой не може да отнеме, независимо от несигурността на епохата.

* Явно става дума за площада преди т.нар. фандъковски ремонт. – Б. ред.

●■●

Славимир Генчев: ГОЛЕМИ, МАЛКИ И ТОЧНИ МЕЧТИ

Според една крилата фраза човек е голям толкова, колкото са големи мечтите му. Както всяка крилата фраза, и тази „увисва“, когато се приеме буквално. Та нима ако някой цигулар мечтае да свири като Паганини, е голям колкото него?

Като малък мечтаех да стана пътешественик и да се боря за опазване на дивите животни по света. Бях гледал 13 пъти филма „Серенгети не трябва да загине“, заснет по едноименния бестселър на д-р Бернхард Гжимек и посветен на сина му Михаел, загинал на 25-годишна възраст при нелеп инцидент: малката му „Чесна“ се врязала в ято птици над кратера Нгоронгоро в Танзания. Перката блокирала, самолетът паднал и се разбил…

Михаел бил погребан на лобното си място, а на гроба му издигнали паметна плоча, на която пише: „Той отдаде живота си, за да защити дивите животни на Африка“.

По това време президент на Танзания бил западноевропейският възпитаник д-р Джулиъс Ниерере. Той се съгласил в Танзания да бъдат създадени резервати и дори назначил д-р Гжимек за техен главен куратор. Ниерере се проявил като мъдър и отговорен държавник. Години по-късно научих, че управлявал с желязна ръка, т.е. бил голям диктатор, но явно – просветЕн.

Аз не станах пътешественик и природозащитник, но много пътувах на място с книгите на д-р Гжимек, Джералд Даръл, Михаил Пришвин, Майн Рид, Карл Май, Джеймс Оливър Кърууд, Рафаел Сабатини, Робърт Луис Стивънсън, Уолтър Скот, Джеймс Фенимор Купър, Аркадий Фидлер и десетки други…

– Гладна кокошка просо сънува – може да подхвърли някой.

– Току-що се връщам оттам – многозначително ще отвърна аз.

Защото като малък познавах, макар и съвсем бегло (всъщност изпитвах неописуем респект), великия детски писател за всички възрасти Петър Бобев, чиито книги поглъщах за часове и препрочитах ненаситно, особено „Заливът на акулите“ и „Теао Немия“.

След години разбрах, че той е писал произведенията си, без да е пътувал никъде – властите не го пускали извън България, а бездарните съвременни писатели натегачи, които възпявали строителството на социализма и обрисували „положителния“ герой на епохата (демек комуниста), ужасно го мразели и му завиждали заради славата и големите тиражи (най-вече!).

А Петър Бобев творял, обграден плътно от карти, атласи, енциклопедии и справочници и въоръжен до зъби с талант, трудолюбие и въображение.

Той беше дребно добродушно старче, което живя (слава на Бога!) до 80 и кусур години и пред което благоговея до ден днешен.

Аз съм само един голям мечтател, по-малък от всяка мечта.

●■●

Кирил Божилов: С преклонение...

Когато в редакцията на „Пламъче“* искахме да разнообразим някой брой с по-увлекателно четиво, отново се обръщахме към непроменимата отзивчивост на Петър Бобев. Защото в многото обсъждания на списанието (из цялата страна) читателите не пропускаха да споделят предпочитанията си за неговите „толкова хубави“ разкази.

Той – обикновено – ни казваше: „Ще помисля... Кога трябва да го дам?“. И го донасяше ден-два по-рано – на булевард „Толбухин“** 51, ІІІ етаж (а инак живееше наблизо, на улица „Любен Каравелов“ 12). Тихо почукваше, тихо влизаше: с чара на тихата си усмивка, с тихия си вежлив поздрав; с неподправена сърдечност се ръкуваше с всички (петима души в малката стая на редакцията ни). Сядаше – някак притеснено, по-открая на единствения свободен стол: така сякаш подсказваше, че ненужно няма да ни отнеме време.

Новият му разказ беше пак с илюстрации от дъщеря му – талантливата художничка Ани Бобева.

Ooooooooooooo

Спомените – ако не са записани звуково или ако не са стенографирани – никога не са съвсем точни, макар и твърде верни. Но съм запомнил: веднъж в редакцията бяхме само двамата с Петър Бобев и аз го помолих да разкаже на читателите ни как е създал някоя от своите книги (имахме такава рубрика). Той кимна обещаващо, помълча, поусмихна се... И предварително сподели думи, които съм запаметил тъй:

„Някои наши колеги може би си мислят, че аз сядам пред писалището и подтикнат от въображението си, започвам да описвам невероятни историйки...

Обаче не е така...

След като съм си изяснил замисъла и в общ вид – сюжета, главните герои и т.н., подхващам най-трудното: да потърся и да намеря всичко онова, което ще ми е нужно за книгата – и то от всeвъзможни достоверни източници.

Това продължава с месеци...

За да могат читателите не само да следят какво и как се случва в съдбата на героите ми, но и да получат – по непринуден начин – и проверени знания... “.

Ooooooooooooo

И затова много читатели възприемаха книгите му за любими, а него – за любим писател!

* Част от литературно-художествения алманах, в който през 1989 г. комсомолските другари сливат три в едно, а именно: списанията „Пламъче“, „Дружинка“ и „Чуден свят“. През 1991-ва този нов орган, наречен Пламъче – Чуден свят, бива угасен, тоест закрит. От същите другари... – Б. ред.

** Сега – „Васил Левски“. Адресът се пада недалеч от филмотечното кино „Одеон“. – Б. ред.

●■●

alexandrit: По следите на една чудесна инициатива

Вече на няколко пъти – и то от различни места – се чува въпросът: „Добре, а кой е направил peterbobev.eu?“.

Създател на този сайт е г-н Мирослав ИГНАТОВ от Варна. Ето какво ни отговори той, когато го потърсихме за повече подробности:

„Първоначално близо 70 процента от информацията, която сега е разположена на http://www.peterbobev.eu, беше публикувана от мен на сайта ми http://www.miroslav.eu. Това се случи през декември 2011 година, след като няколко месеца по-рано се бях ядосал, че откривам само късчета информация за Бобев в интернет, повечето от които пълни с противоречия и смехотворни твърдения. Амбицирах се, имах повече свободно време и така започна всичко. В един момент обаче установих, че съществува доста голям интерес към страниците за Петър Бобев, и реших, че е редно да ги преместя на отделно място.

Още повече че мнозина се чудеха кой е този Мирослав и какво общо има с творчеството на Бобев, което пък е представено сред още десетки други раздели с най-различна информация. Впрочем в miroslav.eu присъстват две изключително много посещавани теми – за двата варненски халколитни (енеолитни) некропола и най-старото обработено злато в света, както и за розите. В тях има детайли, които и до момента не се срещат никъде другаде, ето защо редовно ми пишат дори студенти, мислейки, че съм археолог или ботаник (което донякъде ме забавлява).

Но да се върнем на peterbobev.eu. Сайтът заработи в настоящия си вид на 1 декември 2013 година. Технически го поддържам и списвам аз, но в много важни етапи ми помогнаха Атанас Цветанов и инженер Емил Димов (с когото направихме честването на 100-годишнината на Бобев във варненския Аквариум). Оттам нататък, не мога да си изкривя душата, с информация, личен труд и подкрепа са помогнали (и надявам се, ще помагат още) хора като Александър Карапанчев, Атанас П. Славов, Владимир Кромбърг, Григор Петров, Мандор, Пламен Младенов...

Сайтът беше номиниран на два пъти за най-добър сред сродните му платформи – през 2015 и през 2016 г. – за ежегодните Национални фантастични награди.“

·        Попътен вятър, peterbobev.eu!                                                                   

           *   При вторите НФН романът на Петър Бобев „Зъбатите демони“ се класира на II място в категорията Любима книга за 2015 г., а в категорията Гранд-майстор на фантастиката Бобев зае III място.** – Б. ред.

**  Малко по-късно Фондация „Човешката библиотека“ връчи отличие (в Копнежа за човечни книги 2016) на Петър Бобев за „Зъбатите демони“. – Б. ред.

●■●

Павел Горинов: Балада за Петър Бобев

Някога, през 70-те и 80-те години на миналия век, в държавата ни имаше реален социализъм, а в литературата ни – социалистически реализъм. Имаше висши и низши класи, жанрове, писатели. В литературата за юноши светъл пример за подрастващите бяха Митко Палаузов и овчарчето Калитко. Но имаше и една Бяла ластовица – Петър Бобев.

Романите му разпръскваха сивотата на тогавашното ежедневие. Те отвеждаха младите читатели във всички посоки на пространството и времето. Син на историк, Бобев описваше чудесно близкото и далечното ни минало – от времето на траките („Отровният пръстен“), през Аспарух („Мечът на Атила“) и Средновековието („Калиакра“, „Куцият дявол“) до турското робство („Галатея“, „Вълчата царица“). Невероятни бяха приключенските му романи, много по-силни от тези на класиците в жанра, съчетани с бляскави фантастични идеи („Отмъщението на мъртвия инка“, „Драконът от Луалаба“, „Опалите на Нефертити“...). Доста от книгите му бяха с главни герои животни („Свирепия“, „Белият лоцман“, „Симба“). По всички континенти се развиваше действето в романите му – Африка, Южна Америка, Австралия, Антарктида. В ония години също като мен хиляди юноши обикваха литературата, историята и биологията благодарение на Петър Бобев. Аз имах и честта лично да го познавам и гостувам, а с писмата му до мен се гордея.

Не си спомням нищо освен момичетата от тогавашното скучно и глупаво училище, в което не бяхме личности, а пионери и комсомолци. Но прекрасният свят на Бобев е жив у мен. Ако нещо хубаво се е създало у мене, със сигурност е благодарение и на него. Излишно е да пиша повече. Достатъчна е само една думa – обичам го!

Днес тийнейджърите не знаят какво е книга, речниковият им фонд е от 20 думи, а пък духовното богатство е още по-скромно. Една от многото причини за това е, че го няма Петър Бобев...

■ Блока подготви: Александър КАРАПАНЧЕВ

Материалът е публикуван най-напред в сайта на Клуба за фантастика и прогностика „Иван Ефремов”.