СЕЗОНИ: ЗИМА

                                    БЕЗМИЛОСТНА АГРЕСИЯ

Тътенът на артилерийска подготовка се носи цялата нощ. Тъмни облаци, осветявани от мълнии, прелитат низко над гората, като бомбардировачи над беззащитно селище. Едри шрапнели обсипват напуканата земя. Широките цепнатини бавно се затварят, сякаш някои залоства укритие в дълбок бункер. Изоставени, дърветата оголват снага под пороя.                                                                       Вятърът атакува призори, когато няма съпротива. Грубо, с ритници и удари, той води пред себе си мрачен неволник - студа, подчинен от завоевателя някъде на север. Горските пленници свеждат покорно глави. Злият победител разтърсва безмилостно клоните им и разкъсва пазвите им от шума. Шепи листа се отронват с тиха въздишка. 

               Доволен, господарят се отдалечава и слънцето разтваря със светли длани пелената от облаци. Гората просветва като изоставен дом, с широко разкрити врати. Сияние пронизва зъзнещите стволове и разпръсква сенките. Пъстрите декори в гигантската сцена, подсещат за непознати страни и герои със забележителни съдби. Може би ще чуем тържествената и тревожна музика на Вагнер, чиито акорди заглушават леденото дихание на агресора.

                                                   НАСТЪПЛЕНИЕ

Леден вихър препуска стремглаво от север. Тежки облаци бягат от сприхавия му нрав. Когато ги настига, той сграбчва с вкочанените си пръсти влакнестите тела и ги тръска яростно, до умопомрачаване. Хиляди бели пухове се изсипват в бясна въртележка върху смълчаната гора.   

                На сутринта небето е синьо и слънцето озарява еднообразен пейзаж. Уморен, вятърът се е спотайва в някой овраг, загърнат със снежна пелена. Дърветата мълчат, белязани с бели ленти, които се губят високо между клоните им. Те се проточват там, където растат мъховете и сочат посоката, от която е нахлул неумолимия завоевател.

                                                     МАЛКА ПАУЗА

Слънцето огрява обсипаните със сняг пространства и горските обитатели се обаждат сякаш е ранна пролет. Не случайно руския природоописател Пришвин твърди, че чувства дъха й още в януари. Сетон-Томпсън пък разказва кога синигерите веднъж в годината губят ума си. Това става в края на зимата, при завръщането на слънцето.   

             Не зная коя птица подвиква весело, но вероятно е синигер. 
             Радостна среща са и разцъфналите глухарчета, на припек край дърво, два дни преди Новата година. Златните им очи окуражават с усмивката си, въпреки предстоящите студове и мъгли.

                                                ВОДОПАДЪТ ПРЕЗ ЗИМАТА

В последните дни на декември Витоша е покрита с няколко пръста сняг. Пътеката към Боянския водопад не е утъпкана, въпреки следите по нея.

     Призори ниското слънце не огрява вцепенените от студ дървета. Странна е тишината над дълбокия дол, между скалистите брегове. Шумът на реката, долитащ зад дърветата, е заглъхнал. Кой знае как изглежда сега тя, окована от ледената прегръдка на зимата. 

       Изкачвам се бавно и предпазливо. Всяка крачка трябва да се преценява. Когато достигам целта, разбирам защо не се чува водата. 
        Скалите, от които се хвърля водопада, са скрити в кристална обвивка. Като доспехи на рицар, те защитават могъщата им гръд. По периферията и над пукнатините се протягат стотици висулки, подобни на сталактити. Няколко пенливи струи приглушено шуртят сред причудливите фигури. Водата се плъзга върху леда, облива замръзналата площадка и изчезва под бронята. 
           Над скалите сияе синьо небе и слънцето огрява брезичките. В подножието им сянката е трайна и температурите не помръдват. Течащата вода замръзва трудно, но ледения щит ще украсява водопада цялата зима.

                                                         СИНЬО УТРО

Мъглата обвива гората в казармата, високо в планината. Влакнестият облак пълзи като допотопно чудовище от оврага, оглеждайки се наоколо. Първо се появява протегнатата шия, след нея се извлича тромаво туловище. Бяла, полупрозрачна завеса ни загръща бавно и всичко потъва в сивкав полумрак.

               Мъглите се задържат под високите скали, намятайки ги с топъл шал. Смразени зъбери стърчат замислени над тях. 

                 Една сутрин старите войници ни повеждат в края на поделението. Мястото е високо и открито.
                 - Гледайте, - казват те. – Вижда се Бяло море!..

                Пред очите ни се простира безкрайна равнина, накъдрена от студени, застинали вълни. Върховете се издигат над нея, като самотни острови, със заливи и фиорди. Бледосинкава светлина оцветява облаците. Снегът скърца под краката ни. Този звук и нашите възклицания единствено нарушават тишината. 
                  Наблюдаваме прехласнати пейзажа, след това тръгваме към столовата. Докато закусваме, духва вятър. Преди обяда замръзналото “море” изчезва и долината придобива познатия си изглед.

                                                          ВДЕТИНЯВАНЕ

                                                                                                          На Иван

Не съм сядал на шейна петнадесет години, но когато пада дебел сняг, аз си спомням как се водехме за ръка с децата и търсехме място за пързаляне.  Един мразовит следобед изравям от мазето старата шейна, потънала в прах.     

               Казвам на младежите, че отивам на пързалката и те се споглеждат с усмивка. Сигурно си мислят, че с годините възрастните се вдетиняват...
                Шейната отдавна не е употребявана и ръждата по плазовете й оставя тъмни следи в снега.   

                На пътеката съседа ми разхожда куче: 

                - Не искат ли да идват с теб? – пита той    

               - Не – отговарям аз. – Мина им мерака. 

               - Важното е, че имаме кого да разхождаме: аз  -  кучето,  ти - шейна... - окуражава ме съседа.

      -         И диабет – добавям аз.

                - И за него е полезно – съгласява се той и всеки продължава пътя си.            

                 Вървя бързо, от страх да не би здрача да ме изпревари.                                                Пейзажът е сив и безизразен. 

                  На пързалката няма много хора, но се вижда, че е била добре посетена. Широката писта е утъпкана от обувки.   

                  Някога, на това място със сина ми, вместо снежен човек, направихме голяма топка и я търколихме по склона. Тя се блъсна в едно от дърветата и се разпадна на късове. Доволен, синът ми нададе силен възглас.

                   Докато се оглеждам от къде да се спусна, дочувам весела наздравица. Малка компания, с преносима скара, пече кюфтета и пие вино. Децата им се пързалят по пистата. От време на време някое се търкулва в снега и родителите му подвикват бързо да става. По-малките се опитват да хленчат, но компанията не чува гласчетата им. 

                    Сядам на шейната и изучавам терена. Две – три деца ме гледат зад гърба ми. 

                 - Хайде, пързаляйте се! – подвикват родителите. 

                 - Чакаме дядото да се спусне! – отговарят те.

                 Оглеждам се, но не виждам никакъв старец наоколо. Минута по-късно се досещам за кого става дума и бавно се подготвям за старт. Трябва да внимавам, за да не блъсна състезателите, които се носят във всички посоки.

                 Изчаквам две – три минути и се спускам в удобен момент. Прохладният въздух брули бузите ми със забравена ласка. Петите ми стържат снега, готови да бият спирачка, ако се изпречи безгрижен скиор.

                  Вместо него изникват две къртичини, високи като небостъргачи. За миг си представям, че това е подземен замък на загадъчен владетел, който наблюдава от тук света.

       Шейната се забива в замръзналата пръст и поляга на една страна. Изхлузвам се от седалката и сядам в снега, за радост на публиката. Децата се събират край мен и изчакват дали няма да заплача. Компанията горе не дава вид, че е забелязала произшествието.  

          Изтупвам се от снега и отново оглеждам пистата. Склонът е зает от момченца и момиченца. Единствената свободна ивица е тази, където се издигат къртичините.

        Изведнъж си давам сметка, че и на мен ми се пие червено вино, загряващо след разходката на студа. 

       „Зимата е дълга, мисля наум, ще има още снежни  пързалки”...   

       Утешен, бавно потеглям в обратна посока...

                                               СПОМЕН ЗА ЕЛХИЧКА

Майка ми я донесе от планината, където служех като войник, след едно от редките ни свиждания. Беше малко стръкче, едва забележимо в двора. Когато се завърнах, почти не я удостоих с внимание.

                Видях я едва през следващата пролет. Протягаше към небето светлите си пръстчета. По-късно те потъмняха, а до есента елхичката порасна и не се отличаваше от цветята, които умираха бавно край нея. 

                 През зимата снегът я затрупа, но тя не замръзна, защото идваше от там, където студовете продължаваха с месеци. По онези места мълчаливите гиганти се издигаха величествено над заледените склонове, окичени с гирлянди.                                  Новата пролет я разбуди неусетно. Земята бе рохкава и добре наторена, слънцето укрепваше и светлите й пръстчета отново се протегнаха към небето – по-дълги и по-здрави. Бе времето, в което преспите топяха и горите ухаеха на смола. 

                 Следващите години бяха успешни за елхичката. Тя стърчеше над цветята и напомняше дръвчетата, които началниците ни изпращаха да сечем пред Нова година. Тази задача ми бе неприятна и аз гледах да не участвам в нея. 
                  Нищо не би попречило на елхичката да израсне голяма, ако не напуснехме дома, където живеехме. Взехме я в багажа, когато се настанихме в нов апартамент и я посадихме под балкона. През есента това бе единственото дръвче около блока. 

                     Зимата дойде с рядък снеговалеж и поледици. 

                      Елхичката поклащаше клони над повяхналата трева и зеленината й радваше погледа и в най-мрачните дни.

                       Тя изчезна неочаквано в тъмна нощ към края на декември. Призори валеше сняг и следите бяха заличени. Бялата покривка се простираше под прозорците, еднообразна и безжизнена.

                         Възмущението ни бе всеобщо, но майка ми преживя най-силно загубата. 

                      Няколко дни по-късно забелязах три - четири изсъхнали дръвчета край кофите за смет. Нищо чудно сред тях да се намираше и нашата. 

                     Постепенно обидата ни заглъхна, но празното място под балкона остана цялата зимата. Когато снегът се стопи, видяхме почерняло пънче – крачето на елхичката. После тревата избуя и то изчезна. През пролетта баща ми посади на това място бреза.

                                                     ДУЕТ „ЦИГУ - МИГУ!”

След Нова година времето омеква и снега се топи. Слънце, ярко като през пролетта, огрява клоните. Метеоролозите предупреждават, че мечките са се събудили и са неспокойни. 

             Наслаждавам се на синьото небе, по което се носят сивкави облачета. Над главата ми някои се движи, скрит в плетеницата вейки.

             Внезапно долита глас: 

           - Цигу! Цигу! 

           - Мигу! Мигу! – искам да отговоря, но се въздържам, за да не изплаша певеца.

           - Цигу! Цигу! – продължава безгрижно той.

           - Мигу! Мигу! – прошепвам тихо и насочвам монокъла си по посока на звука. Секунда – две не различавам нищо, сетне певецът помръдва и аз го откривам в сянката на клончетата. Той изскача на по-светлото и сега виждам ясно оперението му. Сиво – синкаво сако, бледо, но с наситен цвят, покрива крилцата му. Под него наднича лимонено жълта блуза, обвила изпъчените гърди. Тъмночервени петна украсяват бузите му. Очите са гримирани в черно, както при древните египетски портрети. Клюнът му, тънък като шило, стърчи напред. Навярно това е синигер, но аз съзнавам, че не мога да посоча белезите, които отличават една птица от друга. А нима мога да назова имената на пролетните цветя на поляните? Или да кажа за някои дървета и храсти, привличащи погледа ми със силуета си?

                Докато размишлявам върху невежеството си, птичката полита към отсрещните дървета. Опитвам се да я проследя, но не успявам. Ала след миг чувам отново веселия цвъркот:

                 - Цигу! Цигу!

                - Мигу! Мигу! – махам с ръка за сбогом.                   

                В най-горните клони виждам само опашката на катерица, тръгнала по домакински задачи. С рязък скок тя изчезва сред доброто прикритие, въпреки че няма листа.