ДЪЛГОЛЕТИЕТО НА СТАНИСЛАВ ЛЕМ

По случай неговия 98-и рожден ден

КОСМИЧЕСКАТА ФУТУРОЛОГИЯ НА СТАНИСЛАВ ЛЕМ

Автор: Димитър ХАДЖИТОДОРОВ

В началото на ХХІ век многообразният талант на Генадий Прашкевич поднесе превъзходни книги на своите почитатели. Ако приемем за отправна точка сборника с биографични очерци за руски писатели фантасти „Червеният сфинкс“ (2007 г.), можем да проследим по-нататък поредицата му от творчески портрети на Хърбърт Уелс, братя Стругацки, Жул Верн, Рей Бредбъри, Станислав Лем и Толкин. Самостоятелно или в съавторство, Генадий Прашкевич представя на поколенията равносметка за изминалото столетие, изследвайки съдбите на неповторими творци, създали незабравими сюжети. Книгата за Станислав Лем излиза в известната поредица „Животът на забележителни хора“ – ЖЗЛ, според съкратеното название на руски език. Съавтор на Прашкевич е ерудираният литературовед и преводач на Лем Владимир Борисов, съставител на двутомната енциклопедия „Световете на братя Стругацки“ и автор на оригиналния справочник „Хитовете на ХХ век (списък на 1008 фантастични произведения)“.

Писателите грижливо разкриват биографията на поляка, без да предозират подробности. Коментирайки художествените му и публицистични книги, те анализират историческата епоха и развитието на възгледите у своя герой. Източници на информация са автобиографичният роман „Високият замък“, спомените на сина му Томаш, писмата до приятеля му Славомир Мрожек, кореспонденцията с преводачи и литературни агенти, откъси от негови есета и статии, разказите на приятели и издатели.

Станислав Лем е роден на 12 септември 1921 година в Лвов, по онова време полски град недалеч от границата с Украйна. Баща му Самуел Лем е уважаван лекар и вероятно мечтае синът му да наследи неговата професия.

Малкият Сташек се научава да чете на четири години, увлича се от сглобяване на технически апарати и постепенно навлиза в света на необятната художествена литература. Любими герои му стават Ловецът на елени, Маугли и капитан Немо. Започнал невинно с „Тримата мускетари“ на Александър Дюма, той е покорен от романите на Жул Верн „От Земята до Луната“ и „Около Луната“. Освен тях чете Карл Май, Джек Лондон, Киплинг, Конан Дойл и Хърбърт Уелс. Малко по-късно открива и сънародника си Хенрик Сенкевич.

Завършва средното си образование през пролетта на 1939 г. и след успешни изпити, макар и немного с желание, се записва студент по медицина.

На 1 септември хитлеристите атакуват Полската република и избухва Втората световна война. Три седмици по-късно в Лвов влизат руски войски. Учебните занятия са прекратени окончателно две години по-късно, когато фашистите нахлуват в Съветския съюз. Станислав намира работа като механик и оксиженист. Без да участва пряко в съпротивата, той понякога подпомага нейни представители.

Изглежда невероятно, но именно през тези месеци Лем написва своята първа фантастична повест – „Човекът от Марс“. Ранната му творба е посветена на контакта между същества от две различни планети.

Фронтът се завръща край Лвов през 1944 г., а през пролетта на 1946-а става ясно, че градът е придаден окончателно към съветската територия. Както множество свои съграждани, семейство Лем се преселва в Полша, губейки цялото си имущество и огромната разноезична библиотека.

Станислав продължава своето образование в медицинския факултет на Ягелонския университет в Краков. Той прекъсва учението си през 1948 г., без да се дипломира официално поради опасността да бъде мобилизиран и изпратен пожизнено някъде като военен лекар. По настояване на преподавателя му Мечислав Хойновски, Лем е приет за младши асистент в новосъздадената Науковедска лектория и две години печата рецензии в списание „Животът на науката“.

Бъдещият писател и професор Хойновски са освободени от работа след публикация на Лем, посветена на генетиката. За да заработи малко пари, Станислав сътрудничи на пресата със статии, есета, разкази, стихове и предлага за печат научнофантастичната повест „Човекът от Марс“. Под влияние на довоенните си впечатления от Лвов написва романа „Болница Трансфигурация“, действието в който се развива в психиатрическа лечебница. По-късно романът прераства в трилогията „Неизгубеното време“, издадена изцяло през 1955 година.

През 1950 г. в Закопане Станислав Лем общува с варшавския издател Йежи Пански. Ентусиазиран от ерудицията му, Пански предлага на Лем да напише фантастична книга за младежката публика. Няколко месеца по-късно се появява първият Лемов роман – „Астронавти“. Създаден в период на възстановяване след войната, той звучи оптимистично с увереността за бъдещите постижения на човечеството в началото на ХХІ век. По-голяма част от действието се развива на планетата Венера, но детайлите, макар и пестеливо, изобразяват прогреса на земните хора. Подобно на руския фантаст Александър Казанцев, автор на романа „Горящият остров“ (1941 г.), Лем изгражда своята история върху събития след падането на Тунгуския метеорит в началото на века.

В книгата са разработени темите за сложността на контакта между различни по вид разумни същества и за навлизането на човечеството в Космоса. Финалните разсъждения на автора са близки до тези на френския писател Сент-Екзюпери в „Земя на хората“ (1939 г.): „Онова, което ме гнети, не са нито тия хлътнали гърди, нито тия буци по тялото, нито тая грозота. То е във всеки от тия хора частицата от един убит Моцарт“.

През 1955 г. Станислав Лем публикува втория си научнофантастичен роман – „Облакът на Магелан“. Новата книга отвежда читателите в далечния ХХХІІ век, когато промените на Земята са невероятни. Сюжетът се разгръща отново в далечния Космос и историята би могла да бъде възприета като продължение на „Мъглявината Андромеда“ от Иван Ефремов. В книгата, донякъде завоалирани, са отразени знанията на писателя по кибернетика – тема, забранена в социалистическия лагер през първите десетилетия след войната. Същевременно Лем замисля едно от пътешествията на Ийон Тихи, поставяйки началото на поредицата „Звездни дневници“. Издава и научнопопулярни есета, които предшестват по-късното му увлечение от футурологията.

През есента на 1956 г. избухва въстанието в Унгария. Издигнато е искането страната да напусне военно-политическия Варшавски договор. Бунтът е потушен скоро, но събитието кара Лем да преосмисли оптимизма на първите си книги. По следите на горещите събития той пише философската поредица „Диалози“, в която от позицията на кибернетиката разглежа не само технически, а и управленски обществени проблеми.

Израз на интереса на писателя към информатиката е издаденият през 1958 г. роман „Едем“, където на преден план излизат признаците на авторитарното общество и скритите форми на управление. При контакта с друга цивилизация земните хора се въздържат да се намесят в съдбата на братята по разум, за да не предизвикат вълна от кървав терор. Тази идея разработват по-късно и братя Стругацки в романа си „Трудно е да бъдеш бог“.

През 1959 г., освен „Едем“ и считаният за недостатъчно успешен роман „Разследване“, е публикуван и сборникът с разкази „Нашествие от Алдебаран“, където се появява звездният навигатор Пиркс. Този нов герой притежава висока човечност – качество, което го измъква от сложни ситуации.

Натрупаните теоретични знания през десетилетието дават тласък за написването на ключови творби като „Завръщане от звездите“, „Ръкопис, намерен във ваната“, сборника „Приказки на роботите“ и най-голямото постижение, романа „Соларис“, завоювал трайно признанието на читателите.

Космонавтът Брег пристига на Земята след сто години полет в Космоса и намира тук непонятни порядки. Видимото благоденствие на обществото е придружено от особен манталитет на хората – ситуация, до която се докосва донякъде Хърбърт Уелс в шедьовъра си „Машината на времето“. Възможностите за риск при постигане на научните знания са заменени с потребност от нови и повече развлечения. На фона на политическите обещания на социализма през онези години, „Завръщане от звездите“ е роман-предупреждение. Оптимизмът на „Астронавти“ и „Облакът на Магелан“ крие загадъчна сянка.

„Ръкопис, намерен във ваната“ е определен от Лем като памфлетно и гротесково произведение. Предметът на изследване в него е военната бюрокрация, водеща до „екстремни варианти в процесите на обществена дегенерация“. Замислен като неголям разказ за Ийон Тихи, сюжетът се измества към карикатурата... Кошмарните взаимоотношения между героите, достигащи до абсурд, са съпътствани от неприкрита ирония.

Нов, нестандартен контакт между земния и космическия разум е представен в романа „Соларис“ (1961). Срещите на човека със своето минало целят пречистването на душата му, колкото и мъчителен да е подборът на ценностите. Уморен, кибернетикът Снаут констатира нервно:„Ето, имаме тая връзка! Преувеличени като под микроскоп, ни се показват нашата чудовищна собствена грозота, нашата шутовщина и позор!“. Трагедията, преживяна от изследователите, е високата цена за едно възможно бъдещо общуване при по-възвишени възгледи. Неслучайно Крис Келвин вярва докрай, че „не е минало времето на ужасните чудеса“.

През 1962 г. Лем публикува и сборника статии „Излизане на орбита“ – за изкуството, за научната фантастика, за детективите и абстракционизма, за Ф. М. Достоевски, от чиито романи се възхищава, и проблемите на науката и техниката. Книгата завършва с иронично „Автоинтервю“.

Ново изследване на перспективите пред цивилизацията, от ъгъла на кибернетични и социални познания, предлагат есетата в сборника „Равносметка на технологиите“. Книгата е посветена на руския радиоастроном Йосиф Шкловски, задълбочено проучвал темата за живота в Космоса.

Белетристична проява на богати размисли и изводи е осъществена в издадения през 1964 г. роман „Непобедимият“. Тази космическа епопея разглежда шансовете за контакт между земни хора и самостоятелно усъвършенствал се изкуствен разум. Конфликтът избухва между техниката, притежаваща заповед да защитава човешкия живот, и сухия интелект на неживата материя, отричащ всичко различно. Силата на свръхинтелигентните космически роботи е демонстрирана в грандиозна битка със земната техника. Необходими са задълбочен анализ и съобразителност, за да се измъкнат космонавтите невредими от клопката, в която попадат.

Изкуственият интелект има различни измерения, върху които Лем изгражда цикъла си „Кибериада“. През 1964 г. излиза сборникът „Приказки на роботите“, чиито герои са гениални конструктори, а събитията са разказани с доста ирония и хумор.

През 1966 г. Лем издава автобиографичния роман „Високият замък“, в който си спомня детството в град Лвов.

1968 година е посветена на размисли под общото название „Философия на случая“, където авторът обръща поглед към общата теория на литературата. Едновременно пише романа „Гласът на Бога“, в който група астрономи напразно се опитват да разшифроват тайнствени сигнали, долитащи от далечния Космос. Изводът на героите е, че шифърът за подобна информация „ще бъде достъпен... само за такава цивилизация, която е достигнала достатъчно висока степен на развитие, за да не употреби като зло съобщеното ѝ знание...“.

През 1970 г. писателят публикува два тома изследвания, озаглавени „Фантастика и футурология“. От гледна точка на теорията на литературата той анализира западната фантастика и изказва неутешителна преценка за нейните възможности. Въпреки скептицизма си, през 1973 г. Станислав Лем е приет за член на Асоциацията на писателите на научна фантастика в САЩ (SFWA).

В 1970 г. пише гротескната повест „Конгрес по футурология“ – още един епизод от звездните пътешествия на Ийон Тихи. В тази творба писателят се спира на нови тенденции, които биха имали неприятни последици.

Темата намира продължение в романа му „Сенна хрема“, картинно представящ терористичен акт на летище. Това са деянията на вечно противостоящи си светове, които дават своята реколта.

Заради критичните си бележки към американската фантастика, през 1976 г. Лем е освободен от членство в SFWA. В знак на протест Майкъл Муркок и Урсула Ле Гуин напускат доброволно тази организация.

Международните връзки на писателя с издатели и преводачи подтикват служителите в отдела за култура към ЦК на Полската обединена работническа партия да следят тайно кореспонденцията му. Станислав Лем изпраща протестни писма до най-високата инстанция и призовава цензурата да не се занимава с него.

Осемдесетте години на века започват с масови протести в Полша срещу комунистическото управление. В страната е въведено военно положение. През 1982 г. семейство Лем напуска родината си и намира убежище в Австрия. Въпреки това в Полша е издадена още една история за Ийон Тихи – романа „Оглед на място“ – книга, доста претрупана с факти, независимо от ироничните обяснения в нея.

Ийон Тихи е герой и в романа „Мир на Земята“, излязъл в Швеция през 1985 г. Абсурдът на надпреварата във въоръжаването заплашва човечеството да се завърне далеч назад в своето развитие, където не съществуват нито електроника, нито съвременни технологии. Горчивата сатира на фантаста тук е протестна реакция срещу съвременната международна обстановка.

През следващата година в Западна Германия е отпечатан последният научнофантастичен роман на Лем – „Фиаско“, „изпълнен с горест и разочарование“. Сред героите му фигурира и звездният навигатор Пиркс, но той не е в центъра на събитията. Отново се представя сложният контакт с извънземен разум, обаче песимизмът на писателя сега е къде по-голям. Земните хора попадат в абсолютно непонятна обстановка и употребяват мощно оръжие, вместо да продължат опитите си за диалог. „Страшен и безжалостен край“, както пишат биографите Генадий Прашкевич и Владимир Борисов. Фиаско на надеждите за разум и прогрес.

След тази книга Станислав Лем се отказва от фантастиката. Възгледите му са достигнали такова развитие, че неговият читателски кръг става все по-тесен въпреки славата му на оригинален белетрист.

Семейство Лем се завръща в Краков през 1988 г., но авторът на космически епопеи вече се занимава единствено с публицистика. Поведението му е резултат на разочарованието от несбъднати надежди през десетилетията. Меркантилизирането на културата не допада на задълбочения мислител. Книгите на Станислав Лем продължават да излизат на различни езици, обаче авторът е скептично настроен към съдбата им.

Статиите му върху информационните технологии коментират бързия ръст на населението, съпътстван с измирането на много други биологични видове. В някои обзори е изказана парадоксалната мисъл, че видимият прогрес може да доведе до евентуален регрес. Прехваленият достъп до информация чрез интернет крие премълчавани мрачни страни. Скептично коментирана е и Чернобилската атомна катастрофа, предвестник на необратими последици.

През 1997 г. Лем е удостоен с едно от най-престижните звания в родината му – почетен гражданин на Краков. В университетите в Есен и Варшава изучават отделни аспекти от философските му съчинения.

В книгата „Станислав Лем“ е поместено и интервю на Владимир Борисов*, взето от писателя на 21 септември 1999 година. Въпреки разклатеното здраве полският мъдрец оживено обсъжда различни теми в разговора и демонстрира изключителна осведоменост.

Станислав Лем завършва своя земен път на 27 март 2006 г. На мраморния саркофаг в Салваторското гробище в Краков са издълбани следните слова: „Аз направих всичко, каквото можaх; който съумее, нека го направи още по-добре“.

■ Блока е подготвен под редакцията на Александър КАРАПАНЧЕВ

Материалът е публикуван най-напред в сайта на Клуба за фантастика и прогностика „Иван Ефремов”.

СТО И ПЕТ ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПИСАТЕЛЯ ПЕТЪР БОБЕВ

Август 09, 2019

100 + 5 години от неговото рождение!

Но имаше и една Бяла ластовица

Когато хадзапите били павиани, Гауа – първият сред

духовете – ги проводил за вода. Ала те се заиграли и за-

бравили. Ядосан, той ги превърнал в хора... За наказание...

Петър Бобев, из неиздаден ръкопис

●■●

Димитър Хаджитодоров: ОДА ЗА ПЕТЪР БОБЕВ

Александър Беляев ни покори с „Човекът амфибия“ и „Последният от Атлантида“, когато бяхме в трети или четвърти клас. След тях узнахме за „Корабът с алени платна“, „Бягаща по вълните“ и „Ранчото „Каменният стълб“ на Александър Грин. Освен това четяхме „Капитан Немо“ и „Децата на капитан Грант“ от Жул Верн и „Ловци на растения“ и „Пълзачи по скали“ на Майн Рид.

И неочаквано се появи „Заливът на акулите“ от Петър Бобев – завладяваща книга, посветена на подводния свят.

Писателят направи сензация всред любителите на приключенията и фантастиката след историите си за слончето, търсещо дини в пустинята Калахари, за петела, живеещ с ято кокошки в къщичка на колела, и за съдбата на неизвестния събирач на каучук в Амазонията, описани в сборника „Гърбавата ела“. Във вестник „Септемврийче“ пък публикуваха повестта му „Гонитба из южните морета“, продълженията на която очаквахме с нетърпение. Краткото интервю, съпътстващо текста, съобщаваше, че всяка написана страница изисква напрегнати проучвания.

Петър Бобев стана известен в едно и също време с големите наши автори Николай Хайтов и Йордан Радичков. Хиляди негови почитатели все още си спомнят с благодарност за книгите му. Неадекватното поведение на литературната критика, след скандала с романа „Тютюн“ на Димитър Димов, не успя да каже нищо съществено за този забележителен талант. Но Петър Бобев получи неръкотворния читателски паметник и се оказа сред най-четените български писатели през втората половина на ХХ век. Ореолът на славата му грее и днес – въпреки превратностите на времето.

Предполагах, че Петър Бобев е писател, приведен целодневно над пишещата машина или пътуващ в далечни земи, за да събира материал за увлекателните си романи. С учудване узнах, че работи като банков служител и че чичо Митко – близък на семейството ни библиофил – е негов колега. Спомням си веселата усмивка, с която ме посрещна, когато го запитах за Петър Бобев. Той не разказа много, но същественото бе, че авторът на забележителните истории е акуратен специалист, вниква внимателно в проблемите и е доброжелателен събеседник по книжовните въпроси. Чичо Митко обеща, че ще предаде възхищението ми от творчеството му, а малко по-късно ме дари с „Драконът от Луалаба“. Вече бях прочел „Изгубеният свят“ на Конан Дойл, ала Петър Бобев обогати темата по своя оригинален начин. Обсъдихме книгата със Светослав Николов – приятел и съученик, един от първите лауреати на конкурса „Златното перо“ на списание „Космос“ през 1969 г. Двамата в един глас споделихме възторга си от нея. Познавахме „Мъглявината Андромеда“ на Иван Ефремов, „Трудно е да бъдеш бог“ на братя Стругацки и „Марсиански хроники“ на Рей Бредбъри, обаче Петър Бобев не ни омръзваше. Мястото му оставаше непоклатимо и едва ли някой би го нарекъл епигон в научната фантастика.

Книгите на Петър Бобев не се задържаха по книжарниците. Лекото му перо водеше читателите в свят, изпълнен с борба и доблест, и заставяше поклонниците му да ги поглъщат неусетно. Литературните му колеги го сравняваха с Жул Верн, но той бе отвоювал своя позиция и казваше неща, различни от познатите шаблони. Типичен пример за това е „Теао Немия“ с неповторимата си поетика в трагичната съдба на героя и прецизно представения пейзаж.

Трябваше време, за да осъзная, че Петър Бобев, както и някои други автори – Жул Верн, Карл Май, Емилио Салгари, Александър Беляев, разказва за места и събития, които не е виждал, обаче ги пресъздава вярно и увлича спонтанно читателя.

Още време ми трябваше, за да проумея и подтекста на неговите книги. Той насочваше поглед към недостъпни за съвременниците ни региони – Южна Америка, Централна Африка, Австралия, Океания, Северния ледовит океан, – ала героите му не преживяваха приключения в България след Втората световна война. Радиото, телевизията и периодичният печат денонощно тръбяха за успехите в строителството на ново, по-справедливо общество, обаче персонажите на Петър Бобев бяха сдържани относно политическото ни ежедневие. Те обичаха България по своему (да си спомним сигнала „Мила родино“, с който се приветстват братът и сестрата Крумови в „Опалите на Нефертити“), но споделяха лаконично най-съкровеното за нея. Историческите му книги обхващат период от древността до съпротивата срещу османските поробители. Нищо повече не е добавено към героите и събитията.

Особено показателен е романът „Галатея“. След класическия филм „Троянската война“ (с участието на Стив Рийвс) и след частичното запознаване с „Илиада“ в гимназията Петър Бобев даваше ново тълкуване на древността. Това не бе тезата на социалистическия реализъм, прокарвана в учебниците, а похватът на оригинален мислител.

Книгите на Бобев украсяват щандовете под открито небе на площад „Славейков“.* Дългогодишните му почитатели не се колебаят да заплатят цената за любимия автор, искана от търговеца. Насладата от повествованието и моралната подкрепа на героите дават надежда на читателите.

Някога един френски крал в момент на добро настроение беше заявил, че „Париж заслужава меса“. Ако перифразирам думите му, бих казал, че Петър Бобев е достоен за ода. Сега вярното ми перо няма сили за нещо повече от въздишка по отминалата младост, съгрявана от прекрасните му книги. Мечтите от онези времена са химн, който никой не може да отнеме, независимо от несигурността на епохата.

* Явно става дума за площада преди т.нар. фандъковски ремонт. – Б. ред.

●■●

Славимир Генчев: ГОЛЕМИ, МАЛКИ И ТОЧНИ МЕЧТИ

Според една крилата фраза човек е голям толкова, колкото са големи мечтите му. Както всяка крилата фраза, и тази „увисва“, когато се приеме буквално. Та нима ако някой цигулар мечтае да свири като Паганини, е голям колкото него?

Като малък мечтаех да стана пътешественик и да се боря за опазване на дивите животни по света. Бях гледал 13 пъти филма „Серенгети не трябва да загине“, заснет по едноименния бестселър на д-р Бернхард Гжимек и посветен на сина му Михаел, загинал на 25-годишна възраст при нелеп инцидент: малката му „Чесна“ се врязала в ято птици над кратера Нгоронгоро в Танзания. Перката блокирала, самолетът паднал и се разбил…

Михаел бил погребан на лобното си място, а на гроба му издигнали паметна плоча, на която пише: „Той отдаде живота си, за да защити дивите животни на Африка“.

По това време президент на Танзания бил западноевропейският възпитаник д-р Джулиъс Ниерере. Той се съгласил в Танзания да бъдат създадени резервати и дори назначил д-р Гжимек за техен главен куратор. Ниерере се проявил като мъдър и отговорен държавник. Години по-късно научих, че управлявал с желязна ръка, т.е. бил голям диктатор, но явно – просветЕн.

Аз не станах пътешественик и природозащитник, но много пътувах на място с книгите на д-р Гжимек, Джералд Даръл, Михаил Пришвин, Майн Рид, Карл Май, Джеймс Оливър Кърууд, Рафаел Сабатини, Робърт Луис Стивънсън, Уолтър Скот, Джеймс Фенимор Купър, Аркадий Фидлер и десетки други…

– Гладна кокошка просо сънува – може да подхвърли някой.

– Току-що се връщам оттам – многозначително ще отвърна аз.

Защото като малък познавах, макар и съвсем бегло (всъщност изпитвах неописуем респект), великия детски писател за всички възрасти Петър Бобев, чиито книги поглъщах за часове и препрочитах ненаситно, особено „Заливът на акулите“ и „Теао Немия“.

След години разбрах, че той е писал произведенията си, без да е пътувал никъде – властите не го пускали извън България, а бездарните съвременни писатели натегачи, които възпявали строителството на социализма и обрисували „положителния“ герой на епохата (демек комуниста), ужасно го мразели и му завиждали заради славата и големите тиражи (най-вече!).

А Петър Бобев творял, обграден плътно от карти, атласи, енциклопедии и справочници и въоръжен до зъби с талант, трудолюбие и въображение.

Той беше дребно добродушно старче, което живя (слава на Бога!) до 80 и кусур години и пред което благоговея до ден днешен.

Аз съм само един голям мечтател, по-малък от всяка мечта.

●■●

Кирил Божилов: С преклонение...

Когато в редакцията на „Пламъче“* искахме да разнообразим някой брой с по-увлекателно четиво, отново се обръщахме към непроменимата отзивчивост на Петър Бобев. Защото в многото обсъждания на списанието (из цялата страна) читателите не пропускаха да споделят предпочитанията си за неговите „толкова хубави“ разкази.

Той – обикновено – ни казваше: „Ще помисля... Кога трябва да го дам?“. И го донасяше ден-два по-рано – на булевард „Толбухин“** 51, ІІІ етаж (а инак живееше наблизо, на улица „Любен Каравелов“ 12). Тихо почукваше, тихо влизаше: с чара на тихата си усмивка, с тихия си вежлив поздрав; с неподправена сърдечност се ръкуваше с всички (петима души в малката стая на редакцията ни). Сядаше – някак притеснено, по-открая на единствения свободен стол: така сякаш подсказваше, че ненужно няма да ни отнеме време.

Новият му разказ беше пак с илюстрации от дъщеря му – талантливата художничка Ани Бобева.

Ooooooooooooo

Спомените – ако не са записани звуково или ако не са стенографирани – никога не са съвсем точни, макар и твърде верни. Но съм запомнил: веднъж в редакцията бяхме само двамата с Петър Бобев и аз го помолих да разкаже на читателите ни как е създал някоя от своите книги (имахме такава рубрика). Той кимна обещаващо, помълча, поусмихна се... И предварително сподели думи, които съм запаметил тъй:

„Някои наши колеги може би си мислят, че аз сядам пред писалището и подтикнат от въображението си, започвам да описвам невероятни историйки...

Обаче не е така...

След като съм си изяснил замисъла и в общ вид – сюжета, главните герои и т.н., подхващам най-трудното: да потърся и да намеря всичко онова, което ще ми е нужно за книгата – и то от всeвъзможни достоверни източници.

Това продължава с месеци...

За да могат читателите не само да следят какво и как се случва в съдбата на героите ми, но и да получат – по непринуден начин – и проверени знания... “.

Ooooooooooooo

И затова много читатели възприемаха книгите му за любими, а него – за любим писател!

* Част от литературно-художествения алманах, в който през 1989 г. комсомолските другари сливат три в едно, а именно: списанията „Пламъче“, „Дружинка“ и „Чуден свят“. През 1991-ва този нов орган, наречен Пламъче – Чуден свят, бива угасен, тоест закрит. От същите другари... – Б. ред.

** Сега – „Васил Левски“. Адресът се пада недалеч от филмотечното кино „Одеон“. – Б. ред.

●■●

alexandrit: По следите на една чудесна инициатива

Вече на няколко пъти – и то от различни места – се чува въпросът: „Добре, а кой е направил peterbobev.eu?“.

Създател на този сайт е г-н Мирослав ИГНАТОВ от Варна. Ето какво ни отговори той, когато го потърсихме за повече подробности:

„Първоначално близо 70 процента от информацията, която сега е разположена на http://www.peterbobev.eu, беше публикувана от мен на сайта ми http://www.miroslav.eu. Това се случи през декември 2011 година, след като няколко месеца по-рано се бях ядосал, че откривам само късчета информация за Бобев в интернет, повечето от които пълни с противоречия и смехотворни твърдения. Амбицирах се, имах повече свободно време и така започна всичко. В един момент обаче установих, че съществува доста голям интерес към страниците за Петър Бобев, и реших, че е редно да ги преместя на отделно място.

Още повече че мнозина се чудеха кой е този Мирослав и какво общо има с творчеството на Бобев, което пък е представено сред още десетки други раздели с най-различна информация. Впрочем в miroslav.eu присъстват две изключително много посещавани теми – за двата варненски халколитни (енеолитни) некропола и най-старото обработено злато в света, както и за розите. В тях има детайли, които и до момента не се срещат никъде другаде, ето защо редовно ми пишат дори студенти, мислейки, че съм археолог или ботаник (което донякъде ме забавлява).

Но да се върнем на peterbobev.eu. Сайтът заработи в настоящия си вид на 1 декември 2013 година. Технически го поддържам и списвам аз, но в много важни етапи ми помогнаха Атанас Цветанов и инженер Емил Димов (с когото направихме честването на 100-годишнината на Бобев във варненския Аквариум). Оттам нататък, не мога да си изкривя душата, с информация, личен труд и подкрепа са помогнали (и надявам се, ще помагат още) хора като Александър Карапанчев, Атанас П. Славов, Владимир Кромбърг, Григор Петров, Мандор, Пламен Младенов...

Сайтът беше номиниран на два пъти за най-добър сред сродните му платформи – през 2015 и през 2016 г. – за ежегодните Национални фантастични награди.“

·        Попътен вятър, peterbobev.eu!                                                                   

           *   При вторите НФН романът на Петър Бобев „Зъбатите демони“ се класира на II място в категорията Любима книга за 2015 г., а в категорията Гранд-майстор на фантастиката Бобев зае III място.** – Б. ред.

**  Малко по-късно Фондация „Човешката библиотека“ връчи отличие (в Копнежа за човечни книги 2016) на Петър Бобев за „Зъбатите демони“. – Б. ред.

●■●

Павел Горинов: Балада за Петър Бобев

Някога, през 70-те и 80-те години на миналия век, в държавата ни имаше реален социализъм, а в литературата ни – социалистически реализъм. Имаше висши и низши класи, жанрове, писатели. В литературата за юноши светъл пример за подрастващите бяха Митко Палаузов и овчарчето Калитко. Но имаше и една Бяла ластовица – Петър Бобев.

Романите му разпръскваха сивотата на тогавашното ежедневие. Те отвеждаха младите читатели във всички посоки на пространството и времето. Син на историк, Бобев описваше чудесно близкото и далечното ни минало – от времето на траките („Отровният пръстен“), през Аспарух („Мечът на Атила“) и Средновековието („Калиакра“, „Куцият дявол“) до турското робство („Галатея“, „Вълчата царица“). Невероятни бяха приключенските му романи, много по-силни от тези на класиците в жанра, съчетани с бляскави фантастични идеи („Отмъщението на мъртвия инка“, „Драконът от Луалаба“, „Опалите на Нефертити“...). Доста от книгите му бяха с главни герои животни („Свирепия“, „Белият лоцман“, „Симба“). По всички континенти се развиваше действето в романите му – Африка, Южна Америка, Австралия, Антарктида. В ония години също като мен хиляди юноши обикваха литературата, историята и биологията благодарение на Петър Бобев. Аз имах и честта лично да го познавам и гостувам, а с писмата му до мен се гордея.

Не си спомням нищо освен момичетата от тогавашното скучно и глупаво училище, в което не бяхме личности, а пионери и комсомолци. Но прекрасният свят на Бобев е жив у мен. Ако нещо хубаво се е създало у мене, със сигурност е благодарение и на него. Излишно е да пиша повече. Достатъчна е само една думa – обичам го!

Днес тийнейджърите не знаят какво е книга, речниковият им фонд е от 20 думи, а пък духовното богатство е още по-скромно. Една от многото причини за това е, че го няма Петър Бобев...

■ Блока подготви: Александър КАРАПАНЧЕВ

Материалът е публикуван най-напред в сайта на Клуба за фантастика и прогностика „Иван Ефремов”.

СЕЗОНИ: ПРОЛЕТ

ЗАПРОЛЕТЯВА…

Цяла нощ дъждът нашепва нещо в миналогодишната шума.

          Призори гората прилича на черноработник, отдъхващ след обилен душ. Мокри листа и счупени клонки се търкалят, разхвърляни от вятъра. Мътни потоци заливат пътеките. В ниските места дърветата са нагазили до колене във вода. Между клоните се усмихва синеоко небе.

          Храстите потръпват от оживление. Стотици музиканти настройват инструментите си за празничен концерт. Пъстро обагрени, едва забележими птички, припяват вълшебни трели. Гарваните прочистват гърлата си. Косове с жълти клюнове се разхождат през поляните.

          И изведнъж силен звук надделява суетенето. Барабанът на кълвача приканва към тържествен парад. Ходо-о-о-м  мар-р-р-ш! Напред, към пролетта!

НАЙ - РАННИТЕ НАКИТИ

Мястото е ниско и потоците разтопен сняг се стичат към него. Дни наред тъмно езеро залива коренищата на дърветата. Масивните стволове стърчат като замислени рибари, протегнали въдици над мълчаливи води.

Преди влагата да изчезне, пейзажът е еднообразен и унил. После идва промяната. Странни багри прозират в шубрака.

Загадката се изяснява на тези, които се промъкнат сред гъстите клони. Гледката иска време, за да бъде осъзната.

Стотици букетчета разцъфнала иглика, кремаво бели и светло жълти, сияят на слънцето. Между тях пъстрее шевица от цикламени цветове. Сякаш моминска блуза е просната да се суши.

Тревата едва пониква. Есенните листа още лежат под храстите. Над този скромен фон пролетта поднася първите си накити през оградата от дървета.

Няколко дни по-късно зеленината изпълва ливадите и игликите изчезват сред новите стръкове. Но преди да се скрият, нежните им цветове носят радост, като засмените очи на деца, излезли да посрещнат слънцето.

ОЧАКВАНЕ

В края на зимата, когато още няма трева и дърветата не са напъпили, гората изглежда изоставена. Сухи листа, избледняли под снега, лежат на купчини под дърветата. Голи клони се полюляват зиморничаво от вятъра. Призори, след студена нощ, през плетеницата им поглежда лунния сърп. Гледката е непривлекателна, ако не са слънчевата светлина и песните на птиците. Безутешното лице на гората се смекчава, като след продължителна болест, и тя очаква цъфтежа на цветя и пъпки.

ОБНОВЯВАНЕ НА ПЕЙЗАЖА

Зимната сиво-черна графика на гората бавно се променя. Априлските дъждове събуждат тревата и тя уверено покрива ливадите. Дървета и храсти се преобличат в празнични блузи. Разпукалите се пъпки разтварят зелени длани. Игличките на елхите и боровете просветляват, изкъпани от обилна влага. Плачещите върби сушат на вятъра жълти коси. Спретнати брезички всеки миг ще се разлистят. Край на затаеното очакване и на сдържаната тишина. Появява се нов пейзаж с радост и веселие.

ИДВАНЕТО НА ПРОЛЕТТА

Пролетта идва различно. Подобно на красавица, посрещана от приятели, тя грижливо променя облика си. Кой може да проследи безброя от костюмите й през столетията?

Тази година тя се появява след обилни валежи и поройни дъждове. Ниските места между дърветата са заляни със заблатяваща се вода, но прохладния вятър вече прогонва облаците. Макар и слабо, слънцето осветява поляните, белеещи от неочаквано големи маргаритки. Между тях, като разлято мастило, синеят хиляди виолетки, обърнали въпросително лица към небето. Право нагоре се вглеждат бели цветчета, напомнящи минзухар. Скромни букети иглики белеят или розовеят като брошки сред пъстрата плетеница.

Дърветата са напъпили и гласовете на птичките ехтят сред голите клони. Радостната им песен е може би единственото, което се повтаря с идването на пролетта.

НЕЗАБЕЛЕЖИМО ПОСЕГАТЕЛСТВО

Зимата отстъпва пред пролетта и гората е смълчана като пътник, обмислящ маршрута си. Сивите стволове очакват южния вятър, за да разпуснат нежни листа.

          Сред еднообразния фон се открояват светли стъбла, които белеят странно. Това са изсъхнали дървета, по чиято снага още се забелязват остатъци от кора. Невероятна плетеница от коридори и проходи покрива дънерите. За проследяването и едва ще стигне нишката на Ариадна. Изкусен майстор е дълбал търпеливо сложна резба с тънко длето. Вятърът и дъждовете разсейват хиляди ситни трици. Това е деяние на бръмбарите – корояди, които незабележимо подяждат горския великан, докато не източат последната капка от силите му. Понякога кълвачите залавят вредителите на местопрестъплението, но оцелелите продължават упорито своето дело.

          Когато дървото спре да се разлиства, се появяват червеи – дървояди и пробиват малки отверстия във вцепенената му плът. Те откриват път на дървесните гъби, след които силните пориви на вятъра събарят болния гигант в нозете на неговите събратя.

НЕБОСТЪРГАЧЪТ СЛЕД ЗИМАТА

Мравунякът е скрит в гората и не се забелязва лесно. Тъмният му конус се очертава в ранната пролет, когато снега се топи. Над него се издигат десетметрови елхи, но върха му е устремен към скрития свод и с нещо напомня небостъргач.

          След белия покров стените му са напукани, като на сграда, слягаща се с времето. Безброй сухи иглички украсяват стръмната зидария. Затворените порти слабо чернеят по снагата й.

          Слънцето огрява презимувалата гора, дочуват се звучни трели, но хилядите обитатели на подземния град изчакват по-топло време. Какво ли правят неуморните труженици цяла зима? Дали спят непробудно, както мечките, или внимателно обсъждат проектите за новия сезон?

          Предстоят още студове, след които ще потекат разливи. Но, когато земята изпръхне, от недрата й ще изскочи скрития живот и неизчислимо количество малки крачета ще утъпкват едва забележими пътечки.

ЦВЕТНИ ПЕТНА

Мъхът обвива стъблото около корена и рядко се катери по грапавите стволове на дърветата. Лишеят се разполага по-високо и бледият му, сивкав или зеленикав цвят, напомня износена наметка, загръщаща плещите на старец. Непретенциозните светли кръпки изпъкват през пролетта, преди листата да засенчат пътеките. Тогава напомнят на петната окис върху бронзови статуи, стояли години под открито небе. Срещат се и канелено – кафяви лишеи, сякаш неизвестен бояджия е бърсал четката си в околните дънери. По някога цветните петна са пръснати върху кората, като шарена сянка в слънчевите дни.

БЕЛОДРЕШКОВЦИТЕ

Етнографията различава два типа одежди – белодрешковци и чернодрешковци.

Горските белодрешковци носят костюми, които грабват окото. Едни от тях са постоянни, други се появяват през пролетта.

Стволовете на брезите се белеят сред зеленината на лятото или в сивкавата зимна графика. Особено красиви са през есента, когато жълтите им листа приличат на нанизи пендари.

Другите белодрешковци се появяват мимолетно, като пътници от далечен край. За една нощ топли ветрове разтварят напъпилите клончета и призори премяната им осветява леса. Сякаш моми и ергени очакват веселите звуци на гайди и гъдулки. Вятърът полюлява клонките им и те всеки миг ще се хванат на буйно хоро, за да утъпчат поляните.

СЛЪНЧЕВА БАНЯ

Божите кравички, малки бръмбарчета с цвят на узрял домат, се препичат на слънцето, което бавно се катери по небосклона. Скупчени върху набраздената кора на топола, те приличат на петна червени лишеи. Някои от тях са се настанили и по листата край близкия мравуняк. Забързаните жители на подземния град не ги безпокоят. Намират приют и върху стар пън, огрян от лъчите.

          Хора и животни преминават по пътеката, но те остават неподвижни на припек. Когато слънцето се издига в зенита си, те бавно се изместват от сенчестата страна и пропълзяват там, където светлината е най-ярка.

ЦЪФТЕЖЪТ НА МЪХА

През пролетта и мъхът цъфти. Този факт, известен от учебниците, изглежда съвсем различно, когато се сблъскаме с него.

          Осветени от слънцето, меките маншети на стволовете променят цвета си. Тъмно- зеленият фон изглежда поръсен с бледи капчици. Едва забележими стръкчета, по-тънки от нишка, крепят ситни пъпчици с цвят на салата. Гората още не се е разлистила и появата им прави впечатление. След няколко дни микроскопични спори ще се разпръснат без шум наоколо. Така и мъхът дава своя принос в пробуждането на живота.

ПРОЛЕТЕН ПЕЙЗАЖ

Безформен пън, скрит в тревата, със зелени филизи. Край него, небрежно сметени, шепа миналогодишни листа. Между тях кафеникави шапчици на гъби, едва забележими от скромност. И тъмни черупки на охлюви, прошарени със светли ленти. Наоколо  бели цветчета и жълти глухарчета...

СТРАННИ ПРЕСЕЛНИЦИ

Гъбите в района са бледи, с цвят екрю или охра или със сивкави оттенъци. Широките им шапчици се открояват като петна боя, разлята от невнимателен художник.

          Когато вятърът донесе неизвестни спори, израства нов невиждан вид гъби. Кремавите им стебла стърчат като недогорели свещи. Островърхите им, сиво – черни гугли, приличат на покрити със сажди главни. Прилепнали към пънчетата, те сякаш са изоставени в тревата върхове на каменни копия.

НЕОЧАКВАНА ПЕСЕН

Мартенският студ спира събуждането на гората. Хиляди пъпки застиват в напрегнато недоумение.

          Въпреки прохладата, слънцето пробива облаците. Лъчите му озаряват дърветата със странно сияние.

          Невисок, призивен звук се носи между клоните. Някой изсвирва две – три ноти на тръба или на друг духов инструмент. Ако се вгледаме  внимателно, ще открием неизвестния музикант. Това е сойката, героиня на народните приказки. Знаем, че гласа й е креслив, но тя неочаквано запява  мелодично и сякаш малко срамежливо през пролетта, която неизбежно идва.

ЕТАЖИТЕ НА ГОРАТА

Георгьовските дъждове измиват дърветата и пътеките просветват, докоснати от грижлива ръка. Тревата пъстрее от цветчета, чиято шевица изпъква на зеления фон.

Един етаж по-горе цъфтят виолетови люляци, жълта форзиция и бял жасмин. Над тях, като закичени с празнични свещи, поклащат клони кестени и шумолят винено – червените листа на клена. Розови пъпки на ябълките, светлозелени блузи на брезите и резедави прически на липите изпълват гората с багри.

Още по-високо поклащат рошави глави боровете. Разперените им клони, като сенчест чадър, дават подслон на по-ниските растения.

Във висините, скрити зад листата, птиците вият гнезда, но тях ще видим на есен, когато отлетят на юг и вятъра оголи напуканите стволове.

РИТЪМЪТ НА ТАМ – ТАМА

Там – тамът прозвучава неочаквано. Ритмичното трополене прекъсва за секунди, след това оглася околността.

          Изглежда странно, но това е кълвачът. Птицата дълбае търпеливо сух клон, който вибрира силно. Ситни трошици се сипят към земята. Увлечен, той не забелязва възможния наблюдател.

          Горският дърводелец спира за миг, за да погълне нещо. Острият му клюн прави енергични движения, сякаш дъвче вкусна хапка. Телцето му ловко се крепи за грапавата кора. Настойчивите звуци продължават, сякаш дрънчи празна бъчва. Безпогрешното око на майстора е отгатнало, че ствола е кух. Слухът му дочува още нещо и той внимателно извършва своите издирвания.

ЕЛХИЧКИ

Елхичките растат край пътеката и полека се издигат над минувачите. Находчива ръка безмилостно посяга към тях, в навечерието на една Нова година. Злосторникът не ги посича до корен, а сграбчва горната част на стеблата. Остават ниски отрязъци, с по няколко клончета. Те се гушат между дърветата, като просяци, разтворили безпомощно ръце.

          Няколко години осакатените дръвчета тихо лекуват рани. Видът им е толкова нещастен, че едва ли нечий поглед се спира на тях. Но идва време, когато нови клончета израстват около прерязаните стволове. Те укрепват постепенно и елхичките отново протягат снага към слънцето, след по-високите си посестрими, до който брадвата на разбойника не се е добрала.

САМОСТОЯТЕЛНОСТ

Тихи гласчета ромолят като поточе, скрито под миналогодишната шума. В сянката на дърветата не се долавя откъде идват звуците.

          После прелита птица, прошарена с бели и черни ленти. Тя се вкопчва за миг в брезов дънер и потъва в дълбока хралупа. Отверстието на входа се слива с тъмните петна върху кората.

          Невидимият хор зазвучава буйно. Малките се надпреварват да посрещнат майка си.

          Вълнението трае няколко мига, докато грижливия родител не излети отново. Останали сами, бъдещите горски труженици се успокояват и напева им отново напомня шумоленето на поточе. Приглушените тонове се носят над пътеката като звуци на скрита радиоточка.

МЕДЕН ДЪХ

Липите просветляват на слънцето като косите на девойки, прекарващи времето си по плажовете. Между кичурите листа израстват бледи езичета. Те прикриват тънки стръкчета с едва забележими пъпчици.

          В края на пролетта множество цветчета се разтварят при изгрева. Русите им ресни напомнят учудени детски очи. Дърветата се вглеждат мълчаливо в света с любознателен поглед.

          Фин аромат витае сред клоните. Сякаш млада жена е изляла екзотичен парфюм върху прическата си. Медният дъх замайва минувачите и привлича пчелите.

БЕДСТВИЕ

Мравунякът е разположен край пътеката и минувачите не го закачат. Островърхият му конус се откроява, огряван от слънцето или засипван с есенни листа и сняг. По изпъкналия му корпус няма движение, но сред клонките и шишарки бягат малките строители, издигнали това съоръжение.

          Пътеката не е много широка и по нея рядко вървят хора. В студените пролетни дни, когато въздуха бавно се затопля, върху влажната пръст личат следите на конски подкови и колела на каруца. Те подсказват за тези, които събират клони в гората и понякога повалят някое дърво, необезпокоявани от зорки погледи.

          Неочаквано върху мравуняка се появява изкоп, направен с дебела тояга. Като археологически разрез той разкрива подземния град. Стотици светлокафяви насекоми се пръсват във всички посоки. Те пъплят припряно между буците пръст. Не се знае дали спасяват яйчица и хранителни припаси или търсят защита от сполетялото ги бедствие. Когато суматохата утихва, мравките изоставят местата, в които няма да се трудят и се съсредоточават там, откъдето ще започнат възстановяване на пострадалото селище.

МЪЖЕСТВО И ЛЮБОВ

Гората навява удивителни чувства. Нейното настроение, като щедра прегръдка, посреща минувача.

          Широкоплещести борове противостоят на вятъра и бурите. Дъбове и платани подпират на раменете си небосвода. Буки, ясени и кленове подслоняват птици и животни. Акациите, с напукани доспехи и остри шипове, напомнят странстващи рицари.

          Неповторимо женствени дървета съставят изискано общество. Тънките одежди на брезата украсяват със зелени или златисти листа сезоните. Къдриците на липата, развявани от вятъра, изпълват с меден аромат простора. Върбата полюлява изумителна прическа от полъха. Черницата, загърната в гъста шума, предлага сладки плодове. Тих шепот напомня съкровен глас на влюбена девойка или размислите на жена, познала житейски превратности.

          Мъжество и любов – това са двете чувства, без които животът е немислим.

НАЙ - СКРОМНИТЕ ОБИТАТЕЛИ

Докато се развличаме с песните на птиците и акробатиката на катериците, край нас, без много шум, обитава семейство таралежи. Не го забелязвам, но ги открива кучето на съседката, което се разхожда на пътеката. Свит на кълбо, таралежът показва бодлите си, а домашният любимец го разглежда внимателно, без да приближава носа си към него. Стопанката му закачва каишка и казва, че придружителя й се радва на горските жители.

          - Не се ли бой от иглите? – питам аз.

          - Не, - отговаря жената, - има усет към тях и не ги напада.

          Кучето е черен пудел и се държи кротко. Таралежът обаче няма доверие и остава скрит зад надеждната броня. Така и не виждаме физиономията му, но срещата е радостна, с весел спомен.

ПРЕСЕЛЕНИЕТО НА ПАТИЦИТЕ

Патиците обитаваха крайното езеро, скрито сред насаждения камъш. Останалите водоеми бяха безжизнени, с голи брегове.

          Първи в тях се настаниха жабите. Пролетните им хорове огласяваха бреговете в няколко гласа. После, кой знае как, се появиха рибки, привличащи въдичарите от близките квартали. Вятърът и хората пренесоха камъша, който завоюва крайбрежието. Зелените му стебла щръкнаха заплашително, като копия на настъпваща армия. След няколко години част от водните площи изчезна. Остана открит само центъра, където минава течението на потока, свързващ езерцата.

          Едва тогава патиците обърнаха внимание на новите територии. Смели като първооткриватели, те прелитаха непознатия терен и до края на сезона заселиха водоемите, чувствайки се отлично сред заблатените брегове.

          Пролет, когато студовете отстъпваха, флотилии от самци с атлазено - зелени глави бодро прекосяваха тъмните води. Свити сред камъша, сивкави женски патици издаваха тихи звуци. Отговаряше им леко писукане и между стеблата се мяркаха първите пилета за сезона. Пухът им потъмняваше бързо и до седмица – две те плуваха сред възрастните птици, потапяйки любопитно клюнове във водата.

          Патенцата събираха деца и възрастни край брега. Доброжелателите подхвърляха хляб и семенца и гледаха с какво удоволствие се приемат даровете им. Птиците приближаваха доверчиво и лакомо поглъщаха залците. Някои излизаха на сушата, без да се боят от щедрите благодетели. Долитаха гълъби и безстрашно протягаха човки към угощението.

          Патиците бяха част от развлеченията и живееха необезпокоявани, тъй като наоколо нямаше хищници. Но неочаквано се намери съобразителен ум, който запали камъша, когато те снасяха своите яйца. Пламъкът за минути обхвана крайбрежието. Изплашени, обитателите се разбягаха с жални викове. Водата спря огъня, но разтревожените същества плуваха далеч мястото и гледаха с недоверие овъглените стебла, над които се виеха струйки дим.

Почернял и неугледен, брегът остана безжизнен след бедствието. Патиците не приближаваха към него, а и хората го избягваха. Понесе се слух, че са отмъкнати носачки, за да произвеждат безплатно яйца. Посетителите с печал гледаха езерото, където плуваха самотни зеленоглави красавци. Следите от злосторниците се виждаха повече от месец. Пролетните кълнове полека ги скриха. Постепенно неприятното събитие бе преодоляно.

          Въпреки дивото покушение, няколко майки успяха да измътят яйца и когато Великден отмина, сред камъша отново заплуваха весело пухкави патета.

ДЪРВОТО НА БЕЖАНЦИТЕ

Пролетните дъждове наводняват поляните и правят локви между дърветата. От листата се стича вода, дори когато валежите спират. Малките обитатели бързо излизат от убежищата си. Мишки, бръмбари, пеперуди се разпръскват на по-високо и по-сухо. Дори къртиците се отдалечават от терените, пропити с влага.

          Всеки напуска различно застрашеното гнездо. Едни изчезват за минути, други, като охлювите например, се придвижват бавно, прегърбени от тежестта на черупката си. Разстоянието, което изминават не е голямо, но изисква усилия. Преселниците се промъкват съсредоточено през мократа трева, даже когато лее като из ведро. Сякаш по нечия заповед, те пълзят към тънко изкривено дърво и бавно завладяват слабия му ствол. Първите достигат долните клони и застиват задъхани. Два - три пръста след тях се настаняват следващите. По-бавните или идващите отдалеч, заемат средната част. Последните се спасяват по чудо, порещи с гърдите си прииждащата вода. Доволни, че са намерили укритие, те застиват за отдих и размисъл, без да контактуват шумно по между си. Вероятно общуват по начин, недоловим за страничния наблюдател.

          Когато слънцето пробива облаците, неугледното дърво изглежда окичено с непознати отличия. Те не се завръщат обратно, докато не се уверят, че земята е изсъхнала хубаво. Странното е, че преселниците се събират на едно и също място, макар че наоколо растат големи ясени и акации. Изборът е необясним за зрителя, който не знае нищо за поведението на малките обитатели. Гостоприемният ствол дава сигурен приют. Това е дървото на бежанците, спасяващо беззащитни създания, намерили сили да избягат от опасността.

РАЗСАЖДАНЕ НА ПЪРХУТКИТЕ

Гъбите пърхутки или прахавици, както ги наричаха приятелите ми, растяха по поляните в крайните квартали. Откривахме ги всяка пролет, докато ритахме топка, вдигахме кутии във въздуха или стреляхме с лъкове и прашки. Белите им главички сред зелената трева неизменно допринасяха за веселото настроение.

В началото на есента донасяхме в училище изсъхналите им кожени торбички, тъмнокафяви и смачкани, и се отдавахме на забавно развлечение – при стискане на пърхутката от нея излиташе кафеникаво облаче, което увисваше във въздуха като цигарен дим. Това невинно забавление продължаваше две – три седмици, докато премине сезона.

По-късно, на пазара край Лъвов мост, виждахме пърхутки, големи колкото главата на дете или като буци сирене, предлагани от опитни гъбари. Някои от тях бяха разрязани, за да се види, че не са презрели и напомняха късове стиропор, подредени върху сергията.

Гъбите – пърхутки не са претенциозни. Забелязвам ги всяка година на поляните или край дърветата. Една пролет открих находище в корените на висок бук. Отначало помислих че са дървесни растения, после видях, че лежат на земята, опрени в дънера и са по-светли от миналогодишните жълъди. Докоснах ги с пръчка и над спуканите калпачета се появи познатия рояк спори, кафяви, със зеленикав оттенък. Те полетяха над сухите листа и обвиха подножието на дървото. Потупах по-силно торбичките. Прашецът бе по-гъст и се разпръсна по-широко. Презимувалите гъби се разсаждаха наоколо.

В справочниците специалистите казват, че сред пърхутките има отровен вид, но се надявах да не съм попаднал на него. Ако на мястото поникнат малки бели главички, ще зная, че и аз съм допринесъл с нещо за пейзажа...

ДОМОВЕТЕ НА ПТИЦИТЕ

Като ученик четях разкази за природата и на улиците се озъртах към дърветата с надежда да видя някое птиче гнездо. Усилията ми бяха напразни, а хората, с които споделях желанието си, не можеха да помогнат. Зрелището бе непознато за тях, съществуващо неизвестно къде извън града. Единствените гнезда, които виждах, бяха на лястовичките, под стрехите в крайните квартали. Веднъж наблюдавах крилато семейство, което, трошичка по трошичка, изграждаше скромния си дом. Гнездото на щъркел, върху комина на селска къща, предизвика в мен особенна радост.

          Един приятел колекционираше любопитни предмети. Той се бе сдобил с голямо гнездо, изплетено от сухи тревички, кръгло като топка и закрепено на дебел клон. Притежателят на експоната не знаеше коя е птицата, свила това убежище.

          Някакъв гълъб се засели на балкона между етажите в блока. Той подреди снопче сухи клечки на пода и снесе две светли яйца. Излюпи се гълъбче, жълто и пухкаво, което с нищо не приличаше на майка си. За жалост, ние не го оставихме на спокойствие. Постоянно някой надничаше през вратата, докато птицата не напусна гнездото и безпомощното си дете. То не живя повече от два-три дни след бягството на майката.

          Започнах да забелязвам гнездата по дърветата, когато отидох в казармата. Всяко едно ме радваше като среща с приятел. Неусетно проумях, че домовете на птиците имат свои лица и изглеждат различно в сезоните.

          Изоставени и забравени през есента, те напомнят строеж, който очаква продължителен ремонт. Тогава приличат на стиска пръчки, напъхани небрежно между чаталите – странен штрих сред клоните. Сухите листа прелитат край тях и нищо чудно гнездата да се разпилеят, обрулени от вятъра.

          През зимата бялата покривка скрива празните убежища и те мълчат безжизнени, сякаш не са съществували. Притихнала е и гората, която не чува дори в съня си птичите песни.

          Но пролетта разбужда дърветата и гнездата отново се появяват, измити със снежна вода и готови да приемат крилатите стопани. Колко по-различно изглеждат сега, огряни от слънцето и заобиколени от напъпилите клонки. И с какво очакване посрещат мига, когато над тях се разнасят радостни възгласи, а после се появяват пиленцата, за да израсне през лятото още един нов живот...

ДЕСАНТЪТ НА ГЪБИТЕ

Някъде далеч, много надалеч

Вали и гъби растат...

Роберт Рождественски

Няколко нощи се леят проливни дъждове. Пътеките са скрити под мътни потоци. Голи охлюви бавно се катерят по дънерите.

Когато облаците се разпръскват, сред миналогодишната шума се показват чистите шапчици на гъбите. Гъвкавите им тела се повдигат на пръсти и те внимателно се оглеждат. Приличат на десантчици, появили се неочаквано, чиито каски се мяркат в храстите.

Повечето от тях са сивкави, сякаш посипани с пепел, други жълтеят или червенеят като гниещи плодове. Почти всички са несиметрични, с нагънати периферии, но някои са със съвършен силует.

Ранните минувачи ги забелязват с първите лъчи. Едни ги отминават безразлично, други ги подритват за развлечение. Има и такива, които се спират за миг, за да им се полюбуват.

Гъбите не се задържат дълго на мястото, където израстват.  Земята изсъхва и те, като по команда, изчезват в неизвестна посока. Откриваме ги по - нататък, обкръжили сенчесто дърво, където отдъхват до следващото преселване.

ПАМЕТТА НА ВОДАТА

На най-ниското, край ж.п. насипа, се събират водите от разтопен сняг и от пороите. Наносът пясък и чакъл белее като бетонна площадка. Потоците издълбават алеята, защото страничните канавки са занемарени и непочистени. Течението влачи камъни, големи колкото яйце. Тук не расте трева и дървета изглеждат неуютно, като втъкнати във фундамента.

          Пътят е неудобен и минувачите се спъват в неравния релеф. Те утъпкват тясна ивица, сякаш по брега на пресъхнал ручей.

          Общините, чийто граници пресичат горичката, се грижат понякога за облика й. Навярно това обяснява трудното отпускане на средства за бърза поправка. Когато най-сетне ги намират, камиони, натоварени с филц, засипват повреденото пространство. Фадрома разнася милиони камъчета на километър – два, докато пътеката не придобие първоначалния вид. Работници почистват канавката от листа и пръст и въпроса изглежда решен. През лятото и есента не се забелязват нередности. Проверката идва следващата пролет, когато водата отново се отправя към ниското. Тя е обилна и вадата, макар и почистена, прелива. Освободени, талазите сграбчват шепи филц и повличат горния слой към наноса. Пролетните води търсят удобното ложе, дълбано няколко години. Течението преминава по залятата пътека и остава слаб отпечатък – силуета на някогашното корито. Това е паметта на водата, обработваща по своему ландшафта.

КОРИЧКА ХЛЯБ

Мъжът седи в градинката и рови в раницата си. Сухите му пръсти бавно преместват пакетите. Той издирва закуската, оставена от съпругата му.

          По алеята преминава бяло куче с клепнали уши и няколко жълти петна по козината. То спира, сякаш усмихвайки се, и поглежда мъжа. После опира лапи на пейката и подушва това, което се намира върху нея.

          - Ела тук! – подвиква строго стопанинът му. Кучето безропотно хуква по посока на гласа.

          Когато се отдалечава, от отсрещния тротоар се промъква предпазливо котарак. Пресича улицата приведен, готов всеки миг да отскочи пъргаво, ако се появи опасност. Погледът му е недоверчив, но той все пак решава да провери какво се случва около пейката. Мъжът го забелязва и изважда сандвич, обвит във фолио. Той отчупва коричка и я подхвърля на котарака. Местният жител идва със самочувствието на собственик, подушва внимателно късчето хляб и обръща гръб. Видът му говори, че няма нищо интересно около непознатия, който закусва.

          Врабчетата от близките дървета проследяват с поглед отиващия си котарак, после слизат на алеята. Коричката изглежда апетитна, макар и малко корава. Те подскачат около нея и откъсват ситни трошици. Докато едни поглъщат лакомството, други цвърчат силно и привличат още желаещи.

          Внезапно над главите им се разнася плющене. Изплашени, малките птички се разбягват. Три – четири гълъба, широко разперили криле, се спускат като парашутисти на алеята. Острият им поглед забелязва коричката. Силните клюнове я разкъсват безжалостно. Те я подхвърлят по между си като топка. След всеки удар тя намалява.

          И изведнъж нов шум прекъсва угощението. Сиво – бял гълъб, като неоспорим стопанин, долита отнякъде и всички затихват в очакване. Вероятно това е водачът на ятото, който знае добре правата си. Той приближава към коричката, издава няколко гърлени звука, за да напомни на другите пред кого стоят, и започва да кълве. Тя отскача с всеки удар, но никой не смее да се доближи до нея. Гълъбът с привилегия я следва неотлъчно и откъсва едри късчета.

          Врабчетата виждат, че няма на какво да се надяват и политат дружно към павилиона за закуски. Те кацат пред мъж, който похапва баница и вперват погледи в него. Когато от устата му се отронва трохичка, ятото в надпревара я издирва на земята.

ПРИРОДОПРИЯТЕЛ

Бай Кольо е надхвърлил 80-те и не говори за политика, защото не очаква да доживее до увеличение на пенсията си. Любимата му тема е гората, растяща срещу охлузените блокове, където се намира скромното му жилище.

          - Това е нашият Боровец – казва той с доброжелателна усмивка. – Тук не искат пари за разходка на чист въздух.

          Бил е младеж, когато е залесявал терена в края на града. Някои от фиданките са изсъхнали, други пречупили вятъра или злосторна ръка, но има и големи разклонени стволове. От техният плод се появили нови крехки стебла, издигащи се плахо в сенчестия лес. Така бай Кольо неусетно станал дядо освен на своите внуци и на няколко дръвчета, оцелели през годините.

          Той се разхожда неизменно по алеите, като влиза дълбоко навътре, далеч от шума на автомобилите. Ходил е и на други места, но това късче земя лежи на сърцето му. Тук се чувства пълноправен стопанин и зоркото му око забелязва неща, които не всеки вижда. С възрастта се вглежда все по-внимателно в околния свят.

          - Имахме котка у дома – спомня си той - и тя живееше без да изисква много грижи. Една пролет, като поотгледа котенцата си, заболя внезапно и престана да яде. Намерихме я мъртва под дивана, прегърнала с лапи подрастващите рожби. Гледката беше трогателна. От тогава се опитвам да помогна с нещо на гората и на нейните жители.

          Въпреки колебанието на съпругата си, той прибрал две бездомни кучета и се грижи за тях. Няма кой знае какво да им даде, но безсловесните твари отговарят ласкаво на дружбата му. Когато среща приятели по пътеките, кучетата се приближават доверчиво до тях и позволяват да бъдат погалени. Бай Кольо ги разчесва търпеливо с гребен през пролетта и хвърля сноповете косме в кошчетата или ги закопава в земята.

          Зад тях пристъпва старо рошаво куче. То живее в отдавна изоставеното горско управление. Било е малко, когато бай Кольо пиел кафе със стопанина му. Сега е единственият обитател на полуразрушената постройка. Сигурната прехрана, която получава през деня е парчето хляб, донасяно му от възрастния приятел.

          - Не само кучетата ми харесват – споделя бай Кольо. – Оставям храна и за кълвачите и за другите птици, които живеят наоколо. Изсипвам шепа на камъка, където се разделят алеите. После подвиквам: „Господин кълвач, заповядай каквото Бог дал...” Кълвачът идва, без да се бои. Понякога води и другарката си и двамата пискат весело, докато кълват.

          Другата хранилка на бай Кольо е върху покрива на беседка, на една от поляните. Долитат сойки, косове и щиглеци и лакомо поглъщат вкусните трошици.

          - Драго ми е, че мога да направя нещо за тях! – усмихва се приятелят на гората. – Не че имам нещо особено, но не ги изоставям...

          Старецът изважда няколко късчета хляб, поставя ги на дланта си и протяга ръка. От нейде долита малка сиво-синкава птичка с лимонено-жълто коремче и каца на пръстите му. Тя се оглежда за секунда, после грабва една от трошиците и отлита.

-         Това беше синигерът – пояснява бай Кольо. – С него съм

в особени отношения... А в началото на алеята, при детския батут, една катерица крие жълъди и орехи под покривалото. Но скоро ще я прогонят. Трябва да помисля и за нея.

          Той се оглежда за кучетата и клати глава:

          - Намериха място между брезите, където се събира дъждовна вода. Когато минаваме от тук, отиват да пият. За тях водата е лековита, но трябва да се почиства от листа и клончета...

          Природоприятелят нагазва бавно сред дърветата и се скрива в зеленината към мястото, което безсловесните му спътници пазят в тайна.