Август 09, 2019
100 + 5 години
от неговото рождение!
Но
имаше и една Бяла ластовица
Когато хадзапите били павиани, Гауа – първият сред
духовете – ги проводил за вода. Ала те се заиграли и за-
бравили. Ядосан, той ги превърнал в хора... За
наказание...
Петър Бобев, из неиздаден ръкопис
●■●
Димитър Хаджитодоров: ОДА ЗА ПЕТЪР БОБЕВ
Александър
Беляев ни покори с „Човекът амфибия“ и „Последният от Атлантида“, когато бяхме
в трети или четвърти клас. След тях узнахме за „Корабът с алени платна“,
„Бягаща по вълните“ и „Ранчото „Каменният стълб“ на Александър Грин. Освен това
четяхме „Капитан Немо“ и „Децата на капитан Грант“ от Жул Верн и „Ловци на
растения“ и „Пълзачи по скали“ на Майн Рид.
И неочаквано се появи „Заливът на акулите“ от Петър Бобев – завладяваща
книга, посветена на подводния свят.
Писателят направи сензация всред любителите на приключенията и фантастиката
след историите си за слончето, търсещо дини в пустинята Калахари, за петела,
живеещ с ято кокошки в къщичка на колела, и за съдбата на неизвестния събирач
на каучук в Амазонията, описани в сборника „Гърбавата ела“. Във вестник
„Септемврийче“ пък публикуваха повестта му „Гонитба из южните морета“,
продълженията на която очаквахме с нетърпение. Краткото интервю, съпътстващо
текста, съобщаваше, че всяка написана страница изисква напрегнати проучвания.
Петър Бобев стана известен в едно и също време с големите наши автори
Николай Хайтов и Йордан Радичков. Хиляди негови почитатели все още си спомнят с
благодарност за книгите му. Неадекватното поведение на литературната критика,
след скандала с романа „Тютюн“ на Димитър Димов, не успя да каже нищо
съществено за този забележителен талант. Но Петър Бобев получи неръкотворния
читателски паметник и се оказа сред най-четените български писатели през
втората половина на ХХ век. Ореолът на славата му грее и днес – въпреки превратностите
на времето.
Предполагах, че Петър Бобев е писател, приведен целодневно над пишещата
машина или пътуващ в далечни земи, за да събира материал за увлекателните си
романи. С учудване узнах, че работи като банков служител и че чичо Митко –
близък на семейството ни библиофил – е негов колега. Спомням си веселата
усмивка, с която ме посрещна, когато го запитах за Петър Бобев. Той не разказа
много, но същественото бе, че авторът на забележителните истории е акуратен
специалист, вниква внимателно в проблемите и е доброжелателен събеседник по
книжовните въпроси. Чичо Митко обеща, че ще предаде възхищението ми от
творчеството му, а малко по-късно ме дари с „Драконът от Луалаба“. Вече бях
прочел „Изгубеният свят“ на Конан Дойл, ала Петър Бобев обогати темата по своя
оригинален начин. Обсъдихме книгата със Светослав Николов – приятел и съученик,
един от първите лауреати на конкурса „Златното перо“ на списание „Космос“ през
1969 г. Двамата в един глас споделихме възторга си от нея. Познавахме
„Мъглявината Андромеда“ на Иван Ефремов, „Трудно е да бъдеш бог“ на братя
Стругацки и „Марсиански хроники“ на Рей Бредбъри, обаче Петър Бобев не ни
омръзваше. Мястото му оставаше непоклатимо и едва ли някой би го нарекъл епигон
в научната фантастика.
Книгите на Петър Бобев не се задържаха по книжарниците. Лекото му перо
водеше читателите в свят, изпълнен с борба и доблест, и заставяше поклонниците
му да ги поглъщат неусетно. Литературните му колеги го сравняваха с Жул Верн,
но той бе отвоювал своя позиция и казваше неща, различни от познатите шаблони.
Типичен пример за това е „Теао Немия“ с неповторимата си поетика в трагичната
съдба на героя и прецизно представения пейзаж.
Трябваше време, за да осъзная, че Петър Бобев, както и някои други автори –
Жул Верн, Карл Май, Емилио Салгари, Александър Беляев, разказва за места и
събития, които не е виждал, обаче ги пресъздава вярно и увлича спонтанно
читателя.
Още време ми трябваше, за да проумея и подтекста на неговите книги. Той
насочваше поглед към недостъпни за съвременниците ни региони – Южна Америка,
Централна Африка, Австралия, Океания, Северния ледовит океан, – ала героите му
не преживяваха приключения в България след Втората световна война. Радиото,
телевизията и периодичният печат денонощно тръбяха за успехите в строителството
на ново, по-справедливо общество, обаче персонажите на Петър Бобев бяха
сдържани относно политическото ни ежедневие. Те обичаха България по своему (да
си спомним сигнала „Мила родино“, с който се приветстват братът и сестрата
Крумови в „Опалите на Нефертити“), но споделяха лаконично най-съкровеното за
нея. Историческите му книги обхващат период от древността до съпротивата срещу
османските поробители. Нищо повече не е добавено към героите и събитията.
Особено показателен е романът „Галатея“. След класическия филм „Троянската
война“ (с участието на Стив Рийвс) и след частичното запознаване с „Илиада“ в
гимназията Петър Бобев даваше ново тълкуване на древността. Това не бе тезата
на социалистическия реализъм, прокарвана в учебниците, а похватът на оригинален
мислител.
Книгите на Бобев украсяват щандовете под открито небе на площад
„Славейков“.* Дългогодишните му почитатели не
се колебаят да заплатят цената за любимия автор, искана от търговеца. Насладата
от повествованието и моралната подкрепа на героите дават надежда на читателите.
Някога един френски крал в момент на добро настроение
беше заявил, че „Париж заслужава меса“. Ако перифразирам думите му, бих казал,
че Петър Бобев е достоен за ода. Сега вярното ми перо няма сили за нещо повече
от въздишка по отминалата младост, съгрявана от прекрасните му книги. Мечтите
от онези времена са химн, който никой не може да отнеме, независимо от
несигурността на епохата.
* Явно става
дума за площада преди т.нар. фандъковски ремонт. – Б. ред.
●■●
Славимир Генчев: ГОЛЕМИ, МАЛКИ И ТОЧНИ МЕЧТИ
Според една
крилата фраза човек е голям толкова, колкото са големи мечтите му. Както всяка
крилата фраза, и тази „увисва“, когато се приеме буквално. Та нима ако някой
цигулар мечтае да свири като Паганини, е голям колкото него?
Като малък мечтаех да стана пътешественик и да се боря за опазване на
дивите животни по света. Бях гледал 13 пъти филма „Серенгети не трябва да
загине“, заснет по едноименния бестселър на д-р Бернхард Гжимек и посветен на
сина му Михаел, загинал на 25-годишна възраст при нелеп инцидент: малката му
„Чесна“ се врязала в ято птици над кратера Нгоронгоро в Танзания. Перката
блокирала, самолетът паднал и се разбил…
Михаел бил погребан на лобното си място, а на гроба му издигнали паметна
плоча, на която пише: „Той отдаде живота си, за да защити дивите животни на
Африка“.
По това време президент на Танзания бил западноевропейският възпитаник д-р
Джулиъс Ниерере. Той се съгласил в Танзания да бъдат създадени резервати и дори
назначил д-р Гжимек за техен главен куратор. Ниерере се проявил като мъдър и
отговорен държавник. Години по-късно научих, че управлявал с желязна ръка, т.е.
бил голям диктатор, но явно – просветЕн.
Аз не станах пътешественик и природозащитник, но много пътувах на място с
книгите на д-р Гжимек, Джералд Даръл, Михаил Пришвин, Майн Рид, Карл Май,
Джеймс Оливър Кърууд, Рафаел Сабатини, Робърт Луис Стивънсън, Уолтър Скот,
Джеймс Фенимор Купър, Аркадий Фидлер и десетки други…
– Гладна кокошка просо сънува – може да подхвърли някой.
– Току-що се връщам оттам – многозначително ще отвърна аз.
Защото като малък познавах, макар и съвсем бегло (всъщност изпитвах
неописуем респект), великия детски писател за всички възрасти Петър Бобев,
чиито книги поглъщах за часове и препрочитах ненаситно, особено „Заливът на
акулите“ и „Теао Немия“.
След години разбрах, че той е писал произведенията си, без да е пътувал
никъде – властите не го пускали извън България, а бездарните съвременни
писатели натегачи, които възпявали строителството на социализма и обрисували
„положителния“ герой на епохата (демек комуниста), ужасно го мразели и му
завиждали заради славата и големите тиражи (най-вече!).
А Петър Бобев творял, обграден плътно от карти, атласи, енциклопедии и
справочници и въоръжен до зъби с талант, трудолюбие и въображение.
Той беше дребно
добродушно старче, което живя (слава на Бога!) до 80 и кусур години и пред
което благоговея до ден днешен.
Аз съм само един голям мечтател, по-малък от всяка мечта.
●■●
Кирил Божилов: С преклонение...
Когато в
редакцията на „Пламъче“* искахме да
разнообразим някой брой с по-увлекателно четиво, отново се обръщахме към
непроменимата отзивчивост на Петър Бобев. Защото в многото обсъждания на
списанието (из цялата страна) читателите не пропускаха да споделят
предпочитанията си за неговите „толкова хубави“ разкази.
Той – обикновено – ни казваше: „Ще помисля... Кога трябва да го дам?“. И го
донасяше ден-два по-рано – на булевард „Толбухин“**
51, ІІІ етаж (а инак живееше наблизо, на улица „Любен Каравелов“ 12). Тихо
почукваше, тихо влизаше: с чара на тихата си усмивка, с тихия си вежлив
поздрав; с неподправена сърдечност се ръкуваше с всички (петима души в малката
стая на редакцията ни). Сядаше – някак притеснено, по-открая на единствения
свободен стол: така сякаш подсказваше, че ненужно няма да ни отнеме време.
Новият му разказ беше пак с илюстрации от дъщеря му – талантливата
художничка Ани Бобева.
Ooooooooooooo
Спомените – ако
не са записани звуково или ако не са стенографирани – никога не са съвсем
точни, макар и твърде верни. Но съм запомнил: веднъж в редакцията бяхме само
двамата с Петър Бобев и аз го помолих да разкаже на читателите ни как е създал
някоя от своите книги (имахме такава рубрика). Той кимна обещаващо, помълча,
поусмихна се... И предварително сподели думи, които съм запаметил тъй:
„Някои наши колеги може би си мислят, че аз сядам пред писалището и
подтикнат от въображението си, започвам да описвам невероятни историйки...
Обаче не е така...
След като съм си изяснил замисъла и в общ вид – сюжета, главните герои и
т.н., подхващам най-трудното: да потърся и да намеря всичко онова, което ще ми
е нужно за книгата – и то от всeвъзможни достоверни източници.
Това продължава
с месеци...
За да могат читателите не само да следят какво и как се случва в съдбата на
героите ми, но и да получат – по непринуден начин – и проверени знания... “.
Ooooooooooooo
И затова много читатели възприемаха книгите му за любими,
а него – за любим писател!
* Част от
литературно-художествения алманах, в който през 1989 г. комсомолските другари
сливат три в едно, а именно: списанията „Пламъче“, „Дружинка“ и „Чуден свят“.
През 1991-ва този нов орган, наречен Пламъче – Чуден свят, бива угасен,
тоест закрит. От същите другари... – Б. ред.
** Сега – „Васил
Левски“. Адресът се пада недалеч от филмотечното кино „Одеон“. – Б. ред.
●■●
alexandrit: По
следите на една чудесна инициатива
Вече на няколко
пъти – и то от различни места – се чува въпросът: „Добре, а кой е направил
peterbobev.eu?“.
Създател на този сайт е г-н Мирослав ИГНАТОВ от Варна. Ето какво ни
отговори той, когато го потърсихме за повече подробности:
„Първоначално близо 70 процента от информацията, която сега е разположена
на http://www.peterbobev.eu, беше
публикувана от мен на сайта ми http://www.miroslav.eu. Това се случи
през декември 2011 година, след като няколко месеца по-рано се бях ядосал, че
откривам само късчета информация за Бобев в интернет, повечето от които пълни с
противоречия и смехотворни твърдения. Амбицирах се, имах повече свободно време
и така започна всичко. В един момент обаче установих, че съществува доста голям
интерес към страниците за Петър Бобев, и реших, че е редно да ги преместя на
отделно място.
Още повече че мнозина се чудеха кой е този Мирослав и какво общо има с
творчеството на Бобев, което пък е представено сред още десетки други раздели с
най-различна информация. Впрочем в miroslav.eu присъстват две изключително
много посещавани теми – за двата варненски халколитни (енеолитни) некропола и
най-старото обработено злато в света, както и за розите. В тях има детайли,
които и до момента не се срещат никъде другаде, ето защо редовно ми пишат дори
студенти, мислейки, че съм археолог или ботаник (което донякъде ме забавлява).
Но да се върнем на peterbobev.eu. Сайтът заработи в настоящия си вид на 1
декември 2013 година. Технически го поддържам и списвам аз, но в много важни
етапи ми помогнаха Атанас Цветанов и инженер Емил Димов (с когото направихме
честването на 100-годишнината на Бобев във варненския Аквариум). Оттам нататък,
не мога да си изкривя душата, с информация, личен труд и подкрепа са помогнали
(и надявам се, ще помагат още) хора като Александър Карапанчев, Атанас П.
Славов, Владимир Кромбърг, Григор Петров, Мандор, Пламен Младенов...
Сайтът беше номиниран на два пъти за най-добър сред сродните му платформи –
през 2015 и през 2016 г. – за ежегодните Национални фантастични награди.“
·
Попътен вятър, peterbobev.eu!
* При вторите НФН романът на Петър Бобев „Зъбатите демони“
се класира на II място в категорията Любима книга за 2015 г., а в
категорията Гранд-майстор на фантастиката Бобев зае III място.** – Б. ред.
** Малко по-късно Фондация „Човешката библиотека“ връчи
отличие (в Копнежа за човечни книги 2016) на Петър Бобев за „Зъбатите демони“.
– Б. ред.
●■●
Павел Горинов: Балада
за Петър Бобев
Някога, през 70-те и 80-те години на миналия век, в
държавата ни имаше реален социализъм, а в литературата ни – социалистически
реализъм. Имаше висши и низши класи, жанрове, писатели. В литературата за юноши
светъл пример за подрастващите бяха Митко Палаузов и овчарчето Калитко. Но
имаше и една Бяла ластовица – Петър Бобев.
Романите му
разпръскваха сивотата на тогавашното ежедневие. Те отвеждаха младите читатели
във всички посоки на пространството и времето. Син на историк, Бобев описваше
чудесно близкото и далечното ни минало – от времето на траките („Отровният
пръстен“), през Аспарух („Мечът на Атила“) и Средновековието („Калиакра“,
„Куцият дявол“) до турското робство („Галатея“, „Вълчата царица“). Невероятни
бяха приключенските му романи, много по-силни от тези на класиците в жанра,
съчетани с бляскави фантастични идеи („Отмъщението на мъртвия инка“, „Драконът
от Луалаба“, „Опалите на Нефертити“...). Доста от книгите му бяха с главни
герои животни („Свирепия“, „Белият лоцман“, „Симба“). По всички континенти се
развиваше действето в романите му – Африка, Южна Америка, Австралия,
Антарктида. В ония години също като мен хиляди юноши обикваха литературата,
историята и биологията благодарение на Петър Бобев. Аз имах и честта лично да
го познавам и гостувам, а с писмата му до мен се гордея.
Не си спомням
нищо освен момичетата от тогавашното скучно и глупаво училище, в което не бяхме
личности, а пионери и комсомолци. Но прекрасният свят на Бобев е жив у мен. Ако
нещо хубаво се е създало у мене, със сигурност е благодарение и на него.
Излишно е да пиша повече. Достатъчна е само една думa – обичам го!
Днес
тийнейджърите не знаят какво е книга, речниковият им фонд е от 20 думи, а пък
духовното богатство е още по-скромно. Една от многото причини за това е, че го
няма Петър Бобев...
■ Блока подготви: Александър КАРАПАНЧЕВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар